— Никога не разрешавайте да ви доближат толкова — рекох. — Особено ако имате сериозни намерения. Пък и не сте свалила предпазителя.
Стрелна поглед надолу, потръпна и прибра пистолета в чантата си. Глътна половината чаша на един дъх, остави я върху масата, взе картичката.
— Не черпя много хора с такова уиски — казах. — Не мога да си го позволя.
Тя сви презрително устни.
— Сигурно го правите за пари.
— Ъ?
Не каза нищо. Ръката й пак беше близо до чантата.
— Не забравяйте за предпазителя — рекох. Тя от дръпна ръката си. Аз продължих: — Човекът, когото нарекох Уолдо, е доста висок, някъде към метър и осемдесет, строен, мургав, с черни, много лъскави очи. Нос и устни прекалено тънки. Тъмен костюм, бяла кърпичка в джобчето. Бързаше да ви намери. Това говори ли ви нещо?
Тя пак вдигна чашата си.
— Значи това бил Уолдо. Е, и какво! — В гласа й вече се долавяше лекото въздействие на алкохола.
— Ами странна работа. Отсреща има малък бар… Я кажете къде бяхте цяла вечер?
— Седях в колата си — рече тя хладно. — През повечето време.
— Не забелязахте ли суетнята отсреща, малко по-нагоре по улицата?
Очите й се опитаха да кажат „не“, но не успяха. Устните й казаха:
— Знаех, че има някаква бъркотия. Видях полицаи и червени лампи. Предположих, че някой е пострадал.
— Така беше. А този Уолдо ви търсеше преди това. В бара. Описа външността и облеклото ви.
Сега очите й станаха като главички на гвоздеи и не по-изразителни. Устните й започнаха да треперят и не спряха.
— Бях там — продължих аз — и разговарях с момчето, което е собственик на заведението. Вътре имаше само един пиян и ние двамата. Пияният не обръщаше никакво внимание на нищо. Сетне влезе Уолдо и попита за вас, ние казахме „не, не сме я виждали“, и той понечи да си тръгне.
Отпивах бавно от чашата си. Обичам ефектите не по-малко от другите хора. Очите й ме пронизваха.
— Тъкмо понечи да си тръгне. Тогава онзи, пияният, дето не обръщаше внимание на никого, го нарече Уолдо и измъкна пистолет. И го простреля два пъти — щракнах два пъти с пръсти — ей така. На място.
Беше ме заблудила. Изсмя се в лицето ми.
— Значи съпругът ми ви е наел да ме следите — рече. — Трябваше да се досетя, че цялата тази работа е нагласена. Вие и вашият Уолдо.
Гледах я глупаво.
— Не съм знаела, че е ревнив — продължи рязко. — Най-малко от човека, който ни е бил шофьор. Разбирам да ме ревнува малко от Стан — това е естествено. Но от Джоузеф Коутс…
Замахах с ръце.
— Госпожо, един от двамата ни е сбъркал страницата в тази книга — измърморих. — Не познавам Стан, нито Джоузеф Коутс. Бога ми, не знаех дори, че имате шофьор. Хората около мен нямат. Що се отнася до съпрузите… да, от дъжд на вятър имаме по някой съпруг. Не много често.
Тя поклати глава, ръката й остана близо до чантата, в сините й очи имаше искри.
— Не сте достатъчно убедителен, господин Марлоу. Не, не сте никак убедителен. Зная ви вас, частните детективи. Всичките сте покварени. Подмамихте ме в апартамента си, ако изобщо е ваш. По-вероятно да е на някой ужасен човек, който ще се закълне във всичко срещу няколко долара. А сега се опитвате да ме сплашите. За да ме изнудвате… и да измъкнете пари от съпруга ми. Добре — завърши задъхано, — колко трябва да платя?
Оставих настрани празната чаша и се облегнах назад.
— Ще ми простите ли, ако запаля цигара? — рекох. — Нервите ми са пооръфани.
Запалих, докато тя ме гледаше без достатъчно страх, който да прикрива истинска вина.
— Значи името му е Джоузеф Коутс. Мъжът, кой то го уби в бара, го нарече Уолдо.
Тя се усмихна с известно отвращение, но почти примирена.
— Не увъртайте. Колко?
— Защо се опитвахте да се срещнете с този Джоузеф Коутс?
— За да купя нещо, което той ми открадна, разбира се. Нещо, което е ценно и само по себе си. Почти петнайсет хиляди долара. Подари ми го човекът, когото обичах. Той е мъртъв. Ето на! Мъртъв е! Загина в горящ самолет! Хайде, върви и разкажи това на съпруга ми, малък гаден плъх!
— Не съм малък и не съм плъх.
— Но си гаден. И не си прави труда да разправяш на съпруга ми, сама ще му кажа. Той сигурно и бездруго знае.
Усмихнах се до уши.
— Умно. И какво по-точно е трябвало да открия?
Тя сграбчи чашата си и я допи.
— Значи той мисли, че се срещам с Джоузеф. Какво пък, може и така да е. Но не за да правя любов. Не с шофьора си. Не със скитника, когото прибрах от прага си и комуто дадох работа. Няма защо да падам толкова ниско, ако искам да си развявам опашката.
— Госпожо — рекох, — тук сте права.
— Сега си тръгвам — рече тя. — И само се опитай да ме спреш. — Грабна от чантата си пистолета със седефената ръкохватка. Аз не помръднах.