— Страх ли те е? — попита той тихо. Натиснах с гръд пистолета му и се разтреперих. Знаех, че ще му бъде приятно да ме види така. Момичето се измъкна през вратата. Пак стискаше в ръката си пистолета. Дожаля ми страшно за нея. Ще се опита да хукне към вратата… или ще изпищи. И в двата случая ще рече край — и за двама ни.
— Хайде, цяла вечер ли ще се мотаеш — изблеях аз. Гласът ми прозвуча отдалеч като глас по радиото от другата страна на улицата.
— Това ми харесва, приятел — усмихна се той. — И аз съм същият.
Момичето се носеше във въздуха някъде зад него. Нищо не е било по-безшумно от походката й. И това нямаше да помогне. Той изобщо нямаше да се помайва с нея. Струваше ми се, че съм го познавал цял живот. Само от пет минути го гледах в очите, но все едно че съм го познавал цял живот.
— Ами ако извикам? — казах.
— Ако извикаш ли? Ами викай! — отвърна с усмивката си на убиец. Тя не отиде до вратата. Беше точно зад гърба му.
— Ами… сега ще викна — рекох.
Като че това бе сигнал — тя го ръгна силно с малкия пистолет в ребрата, без да издаде нито звук.
Той трябваше да реагира. То е като рефлекса на коляното. Зейна рязко, двете му ръце подскочиха встрани, а тялото му се изви назад. Пистолетът сега сочеше дясното ми око. Клекнах бързо и с все сила забих коляно в слабините му.
Той наведе глава и аз го халосах в ченето. Халосах го така, все едно че набивах последния клин на първата трансконтинентална жп линия. Още усещам болката, като пораздвижа ставите си.
Пистолетът му одраска бузата ми, но не гръмна. Плешивият вече се беше свлякъл. Гърчеше се долу задъхан върху левия си хълбок. Сритах го с все сила в дясното рамо. Пистолетът отскочи от ръката му, плъзна се по килима под един стол. Чух как шахматните фигури задрънкаха по пода някъде зад гърба ми.
Момичето стоеше над него и го гледаше. Сетне широко отворените й тъмни, ужасени очи се впиха в моите.
— Твой съм — рекох. — Всичко, което имам, е твое… во веки веков.
Не ме чуваше. Очите й бяха толкова широко отворени, че под ясносиния ирис се виждаше бялото. Заотстъпва бързо към вратата, вдигнала малкия пистолет, заопипва зад гърба си бравата и я завъртя. Отвори и се измъкна. Вратата се затвори. Беше гологлава и без болерото.
Само с пистолета в ръка, а предпазителят още не беше свален, така че не би могла да стреля.
Тогава въпреки вятъра в стаята стана тихо. Сетне го чух да пъшка на пода. Лицето му беше зеленикаво, бледо. Отидох зад гърба му и го опипах да няма други пищови, но не намерих нищо. Извадих от бюрото чифт купешки белезници и като издърпах ръцете му отпред ги щракнах върху китките. Щяха да издържат, ако не си тръснеше ръцете прекалено силно.
Взе ми с поглед мярката за ковчег въпреки страданието в очите. Лежеше насред стаята, все така върху левия си хълбок, сгърчено, сбръчкано, плешиво човече с изопнати устни, оголил зъби с евтини метални пломби. Устата му зееше като черна яма, дъхът му излизаше на вълнички, давеше се, секваше, пак се появяваше, с накуцване.
— Съжалявам, мой човек — изръмжах. — Какво мога да направя за теб?
Седнал съм да се извинявам на такъв убиец.
Отидох до дрешника и отворих чекмеджето на скрина. Шапката и болерото й бяха върху ризите ми. Пъхнах ги отдолу, навътре, и пригладих ризите отгоре. Сетне отидох в кухненския бокс, налях си солидна порция уиски, обърнах го и постоях така, заслушан в горещия вой на вятъра срещу прозорците. Някъде се тръшна врата на гараж, електрическа жица, прекалено увиснала между два изолатора, се блъскаше в стената на сградата, сякаш някой тупаше килим.
Питието ми подейства. Върнах се в дневната и отворих прозореца. Оня на пода не беше усетил нейното сандалово дърво, но друг можеше да го надуши.
Затворих пак прозореца, избърсах дланите си и се обадих по телефона в полицейското управление. Коперник беше още там. Чух самоуверения му глас:
— Да? Марлоу? Не ми казвай. Обзалагам се, че ти е хрумнало нещо.
— Разбрахте ли кой е онзи убиец?
— Не казваме, Марлоу. Ужасно съжалявам и прочие. Знаеш какъв е редът.
— Добре. Не ме интересува кой е. Просто ела си го прибери от пода на квартирата ми.
— Боже Господи! — Сетне снижи глас и продължи тихо: — Чакай малко. Стой така. — Стори ми се, че чух някъде далеч да се затваря врата. После пак неговия глас. — Казвай — рече тихо.
— С белезници — рекох. — Целият е твой. Наложи се да го ръгна с коляно, но ще се оправи. Дойде тук да отстрани един свидетел.
Нова пауза. После чух медения му глас:
— Слушай сега, момчето ми, кой друг участва с теб?
— Друг ли? Никой. Само аз.
— Нека си остане така, момчето ми. Трай си. Ясно, нали?