С надежда и докато си мърморех молитвата на скаутите (Разгори се, проклетнико!), запалих една клечка от кибрита, който намерих в шкафче във фургона. Щом докосна клонките, пламъкът примигна и угасна. Със следващата клечка стана същото.
Тъй като не съм прочута с търпението си, от устата ми се изплъзна тиха ругатня.
„Ако бях у дома в химичната си лаборатория, помислих си аз, щях да постъпя като цивилизован човек и да използвам спиртната лампа, за да кипна вода за чай, а не да коленича на земята над купчина тъпи зелени клонки.“
Вярно беше, че преди внезапното ми напускане на скаутската организация, се научих да паля лагерни огньове, но се заклех никога повече да не паля огън с клечка и връзка за обувки или като търкам две пръчки една в друга като обезумяла катерица.
Както вече отбелязах, разполагах с всички необходими материали за запалването на буен огън — с всички, освен един.
„Там, където има парафинови лампи, има и парафин“, помислих си. Отворих закачената на панти странична стена на фургона и там, за своя радост, намерих галон парафин. Отвъртях капака на тенекиената кутия, излях малко върху струпаните клонки и след миг чайникът вече къкреше весело.
Гордеех се със себе си. Наистина.
„Флавия Изобретателната, мислех си аз. Флавия, която я бива във всичко.“
Такива мисли се въртяха в главата ми. Изкачих на пръсти като акробат, ходещ по въже, стъпалата на фургона с чаша чай в ръка.
Подадох чашата на циганката и я наблюдавах как сърба горещата течност.
— Бързо се справи — рече тя.
Скромно свих рамене. Нямаше нужда да й казвам за парафина.
— Намери ли сухите съчки в шкафа?
— Не, аз…
Очите й се разшириха от ужас и тя отдръпна от себе си чашата с чай.
— Не и храстите! Не си рязала от храстите, нали?
— Напротив — отвърнах скромно. — Изобщо не ме затрудни…
Чашата изхвърча с тракане от ръцете й и навсякъде плисна горещ чай. Циганката скочи от леглото с удивителна скорост и се сви в ъгъла.
— Хилда Муир! — изви тя злокобно и безутешно като сирена за въздушно нападение. — Хилда Муир! — Сочеше към вратата. Обърнах се, но там нямаше никого.
— Махай се от мен! Махай се! Върви си! — Ръката й трепереше като сух лист.
Зяпнах я озадачено. Какво съм сторила?
— О, Боже! Хилда Муир! Всички ще умрем! — изстена циганката. — Сега всички ще умрем!
Три
Гледано отзад, от брега на декоративното езеро, имението Бъкшоу разкриваше една своя страна, която хора извън семейството рядко виждаха. Макар високата тухлена стена на зеленчуковата градина да скриваше част от къщата, имаше две стаи на горния етаж — по една в края на всяко крило, които сякаш се издигаха над всичко останало като еднакви кули от приказка.
В югозападния край се намираше будоарът на Хариет — задушна стая, запазена точно както е изглеждала в онзи ужасен ден преди десет години, когато новината за трагичната й смърт е пристигнала в Бъкшоу. Въпреки италианските дантелени завеси на прозорците самата стая беше чудато стерилна реликва, сякаш като в Британския музей нощем тихо идваха облечени в сиво чистачи и заличаваха следите от хода на времето като паяжините и прахта.
Макар да не ми се вярваше, сестрите ми твърдяха, че татко поддържа олтара на Хариет. Веднъж, скрита на стълбите, чух Фели да казва на Дафи:
— Той чисти през нощта, за да изкупи греховете си.
— Кървавите петна и всичко останало — шепнеше Дафи драматично.
Твърде развълнувана, за да заспя, часове наред лежах в леглото и се чудих какво ли имаха предвид.
В югоизточния край на къщата на последния етаж прозорците на химичната ми лаборатория отразяваха бавно преминаващите облаци, които се носеха по тъмните стъкла като дебели овце по синя поляна, без да издават на външния свят за палата на удоволствията, скрит зад тях.
Вдигнах радостно очи към прозорците и си представих редиците блещукащи стъкленици, които ме чакаха там. Бащата на прачичо ми Таркуин де Лус направил лабораторията по времето на кралица Виктория, за да угоди на сина си. Чичо Тар бил изключен от Оксфорд посред някакъв скандал, който така и никой не обясняваше докрай — поне в мое присъствие, — и тук в Бъкшоу започнал славната си уединена кариера в сферата на химията.
След смъртта на чичо Тар лабораторията останала да пази тайните си самотна: заключена и забравена от хора, които се интересували повече от данъци и канализации, отколкото от стъкленици с изящни форми.