„Внимавай, всичко може да се срути и…“
Нещо ме удари през лицето — нещо, което висеше от тавана като мъртва ръка. Тихо изписках и спрях.
Корен! Уплаших се от глупав корен, вероятно пуснат от някой от отдавна премахнатите живи плетове, които в отминали епохи обрамчвали пътеките на Висто.
Въпреки че се приведох, за да мина под коренището, лигавият му пръст успя да погали лицето ми, сякаш си умираше за човешка компания.
Продължих с куцукане напред, а лъчът на фенера шареше пътя пред мен.
Тук, от двете страни на тунела, лежаха изоставени прашни стълби, въжета, ведра, лейки и фунии, сякаш градинарят, който ги е използвал, е заминал на война и е забравил за тях.
Внезапно проблясване на червен цвят ме накара да спра рязко. Някой бе писал върху стената. Бавно осветих изписаните с боя букви: Х. д. Л.
Хариет де Лус! Майка ми е идвала тук преди мен — вървяла е по същия този тунел, стояла е върху същите тези тухли, изписала е инициалите си на стената.
През мен премина някакъв трепет. Присъствието на Хариет беше навсякъде около мен. Как е възможно да ми липсва толкова, след като никога не съм я познавала?
И тогава съвсем слабо, от далечния край на тунела долетя глас… който пееше.
— „Лондонският мост се срути, мила моя.“
— Колин! — извиках аз и очите ми изведнъж се насълзиха. — Колин! Аз съм, Флавия!
Спуснах се напред, препъвах се в камъни, в обувките ми влизаше тиня от пода на тунела. Ръцете ми бяха издрани от подпиране по стената.
И тогава стигнах до него…
— Мила моя — пееше той.
— Вече можеш да спреш, Колин. Върнах се. Къде е ключът?
Той примижа на светлината и ме изгледа със странно обидено изражение.
— Първо ме развържи — каза рязко.
— Не, първо ще ми дадеш ключа. Така няма да избягаш с него.
Колин се преобърна със стенание на лявата си страна. Бръкнах в джоба му — гадост! — и извадих железен ключ.
Когато се извърна, видях, че китките му са стегнати здраво зад гърба и са привързани към желязна тръба, която вървеше вертикално и изчезваше в тавана.
Бедното създание можеше да седи вързано тук с дни!
— Сигурно си в агония — казах аз, а той ме погледна толкова озадачено, че се зачудих дали знае тази дума.
Възлите ме затрудниха. Опитите на Колин да се освободи и влагата от капещата по стените вода ги бяха затегнали ужасно.
— Имаш ли нож?
Колин поклати глава и извърна очи.
— Моля? Нямаш нож? О, я стига, Колин, скаутите не се разделят с ножовете си.
— Взеха ми го. „Може да се нараниш“, така ми казаха.
— Добре, няма нищо. Наведи се напред. Ще опитам с ключа.
Оставих прожектора на земята така, че светлината да се отразява от стената, и нападнах възлите с ключа.
Колин стенеше и извикваше тихо всеки път, когато натиснех въжетата. Въпреки студената влага в тунела, от челото ми капеше пот върху вече подгизналото въже.
— Дръж се — казах му. — Малко остана.
И последният край се развърза — и Колин беше свободен.
— Ставай — подканих го аз. — Трябва да се раздвижиш.
Той се претърколи, но не успя да се изправи.
— Хвани се за мен. — Подадох му ръка, но Колин поклати глава.
— Кръвообращението ти трябва да се раздвижи. Разтрий ръце и крака, колкото можеш по-силно. Дай да ти помогна.
— Няма смисъл — каза той. — Не мога.
— Разбира се, че можеш — отвърнах аз и започнах да го разтривам по-бързо. — Пръстите на краката и ръцете ти трябва да се оросят.
Долната му устна трепереше и изведнъж ми дожаля за него.
— Знаеш ли какво? Я да си починем.
Дори в сумрака нямаше как да не забележа признателното му изражение.
— А сега — подех пак, — разкажи ми за кръвта на стълбите.
Май не беше честно, но трябваше да разбера.
При думата „кръв“ Колин се сви назад ужасено.
— Не го направих аз — изхриптя той.
— Какво не си направил, Колин.
— Бруки. Не съм му забивал онова шило в носа.
— Той те биеше, нали? Не ти е оставил друг избор.
— Не! — Колин успя някак си да се изправи на крака. — Не беше така. Изобщо не беше така.
— Разкажи ми какво стана — подканих го аз, изненадана от собственото си спокойствие в ситуация, която можеше да се окаже деликатна.
— С Бруки бяхме приятели. Той ми разказваше истории, когато не събираше боклуци.