— Какви истории?
— Ами за крал Артур и други такива. И хубаво си бъбрехме, наистина. Обичаше да ми разказва за стария Никодимус Флич, който можел да порази на място грешник, когато си поиска.
— Бруки „спънат“ ли беше?
— Не, разбира се! — Колин се подсмихна. — Ама искаше. Разправяше, че му харесва вярата им.
Ето: трябваше най-напред да попитам Колин.
— Разкажи ми за шилото — казах аз в опит да върна внимателно Колин към смъртта на Бруки.
— Той ми го показа. Много красиво беше… сребърно… като пиратско съкровище. Изкопал го зад къщата ви. Каза, че щял да направи десетки такива. Достатъчно за градинско парти на целия Бъкингамски дворец.
Не смеех да го прекъсна.
— Рекох му: „Дай да го видя, само за малко. Ще ти го върна.“ Но той не ми го даде. Вика ми: „Ще вземеш да се наръгаш.“ Изсмя ми се. Аз му викам: „Нали ми обеща! Нали каза, че ще делим по равно, ако направя онази работа с кучетата.“ Дръпнах шилото… не исках да му направя нищо… само да го погледна. Той го хвана и го дръпна толкова силно! Аз го пуснах твърде рязко и…
Лицето му бе свито от ужас.
— Не бях аз. Не го направих аз.
— Разбирам. Било е злополука. Ще ти помогна с каквото мога, Колин, но ми кажи кой те завърза.
Колин нададе такъв вой, че кръвта ми се смръзна, макар вече да знаех отговора.
— Том Бул беше, нали?
Колин ококори очи, големи колкото чинийки за чай, и се взря над рамото ми.
— Той ще се върне! Каза, че ще се върне.
— Глупости — възразих аз. — От сума ти време си тук долу.
— Том Бул ще ми свети маслото, защото видях какво направи във фургона.
— Видял си какво е направил във фургона ли?
— По-скоро чух. Чух всички писъци. А после Том излезе и хвърли нещо в реката. Той ще ме убие.
Колин облещи очи.
— Няма да те убие. Ако искаше, досега да го е направил.
И в този миг чух звук в тунела зад нас.
Очите на Колин се разшириха още повече и почти изхвръкнаха от орбитите си.
— Той се върна!
Рязко се обърнах с прожектора и видях едра фигура да се приближава към нас като гигантски сухоземен рак: толкова голяма, че изпълваше тунела от пода почти до тавана и от стена до стена; фигура, сгъната почти на две, за да мине през порутения тунел.
Можеше да е само Том Бул.
— Ключът! — извиках и в същото време се сетих, че е в ръката ми.
Спуснах се към катинара и завъртях с цяла сила ключа.
Проклети да са всички механизми! Катинарът явно бе скован от ръжда.
На не повече от десетина крачки, огромният мъж се приближаваше стремглаво към нас, хрипливото му дишане се чуваше ужасно силно, а чорлавата му червена коса се вееше като на луд.
Изведнъж нещо ме блъсна настрани. Колин грабна ключа от ръката ми.
— Не, Колин!
Той го напъха в ключалката, завъртя го свирепо и катинарът се отвори. След миг дръпна с всички сили портата и ме бутна, после ме дръпна и почти ме пренесе през нея.
Колин затръшна портата зад нас, щракна катинара и ме избута далеч от решетката.
— Внимавай с този — каза ми. — Има дълги ръце.
За миг с Колин стояхме неподвижно, дишахме тежко и гледахме ужасени окървавеното лице на Том Бул, който се взираше свирепо в нас зад железата.
Огромните му длани сграбчиха тежката порта и я разтърсиха толкова силно, че сякаш щяха да я изтръгнат от земята.
Червения бик5!
Фенела беше права!
Отстъпих назад ужасена, притиснах се в мократа стена и в този миг изкълченият ми глезен поддаде и изпуснах прожектора.
Паднах на колене и започнах да опипвам мокрия под с протегнати пръсти.
— Стой далеч от решетките — прошепна Колин. — Иначе ще те сграбчи!
Слепешком опипвах земята в тъмното, уплашена, че всеки момент Бул ще ме сграбчи за китката.
След цяла вечност опакото на ръката ми закачи прожектора. Хванах го, вдигнах го, натиснах копчето с палец… и не последва нищо.
Разклатих прожектора, ударих го с длан — пак нищо.
Беше се счупил.
Идеше ми да заплача.
Близо до мен в тъмното нещо прошумоля. Не посмях да мръдна.
Преборих десет удара на сърцето си.
И тогава чух дращене… и се запали клечка кибрит.
— В джоба ми беше — рече гордо Колин. — През цялото време е бил там.