— Върви бавно натам — казах му аз. — Не оставяй клечката да угасне.
Докато се отдалечавахме заднишком от портата и навлязохме в тунела, лицето на Том Бул се стопи в мрака, устните му се размърдаха и той изрече единствените думи, които някога чух от устата му:
— Къде е бебето ми?
Викът му отекна като нож от каменните стени.
Сред последвалата зловеща тишина ние продължихме да пристъпваме бавно по-навътре в тунела. Първата клечка изгоря и Колин извади втора.
— Колко клечки имаш?
— Още една — отвърна той и я запали.
Бяхме напреднали малко, но до избата имаше дълъг път.
Колин вдигна високо последната кибритена клечка и пак тръгна бавно пред мен.
— Браво на теб — казах му. — Спаси ни.
Внезапното течение угаси клечката и отново потънахме в непрогледна тъмнина.
— Продължавай да вървиш — подканих го аз. — Следвай стената.
Колин замръзна.
— Не мога — отвърна той. — Страх ме е от тъмното.
— Няма страшно. Нали съм с теб. Няма да допусна да ти се случи нещо.
Отново го побутнах, но той не помръдна.
— Не — каза пак. — Не мога.
Можех да продължа без него, но сърце не ми даде да го оставя тук сам.
Постепенно забелязах, че някак си започвам смътно да различавам бялото лице на Колин. Миг по-късно видях как все по-ярка светлина изпълва в тунела.
Обърнах се и за свое удивление забелязах Догър, вдигнал голям фенер над главата си. Иззад него надничаше Порцелан, първоначално уплашена, а когато видя, че съм невредима, се затича към мен и едва не ме смачка в прегръдката си.
— Страхувам се, че те изпортих — каза тя.
Трийсет
— А Догър вече бил залостил вратата във фонтана. Тя се отваря само отвън и Том Бул нямало как да излезе.
— Браво, Догър — каза татко.
Догър се усмихна и се загледа през прозореца на салона.
Дафи се размърда неспокойно на дивана. Татко я бе откъснал от книгата й, когато настоя двете с Фели да присъстват на разговора. Сякаш се гордееше с мен.
Фели стоеше до полицата на камината, преструваше се на отегчена и крадешком се поглеждаше алчно в огледалото, когато не се усмихваше превзето на сержант Грейвс.
— Тази история със Спънатите е интригуваща — каза инспектор Хюит. — Бележките ти много ни помогнаха.
Вътрешно ликувах.
— Доколкото разбирам, правели са кръщенетата си при Стобора някъде през седемнайсети век, така ли?
Кимнах.
— Госпожа Бул искала бебето й да бъде кръстено по старата традиция, а съпругът й, струва ми се, й е забранил.
— Така е — потвърди сержант Грейвс. — Той ни каза.
Инспекторът го изгледа гневно.
— Отишла при Стобора с госпожица Маунтджой — доктор Кисинг ги е видял заедно. Може да са присъствали и други „спънати“, но не съм сигурна. Нещо обаче страшно се объркало. Потопили бебето, като го държали за петата, какъвто е обичаят на Спънатите, но се случила злополука. Бебето се изплъзнало и се удавило. Погребали го при Стобора. Заклели се да не казват истината на друг. Поне така се е случило според мен.
Сержант Грейвс кимна и инспектор Хюит му хвърли ужасно гневен поглед!
— Госпожа Бул веднага решила да обвини Фенела. Все пак тя била минала с фургона си по пътя малко преди това. Прибрала се и казала на съпруга си Том, че циганите са отвлекли бебето им. И той й повярвал… и продължава да й вярва и досега.
Поех си дълбоко въздух и продължих:
— Фенела врачувала на госпожа Бул миналата седмица на панаира. Наговорила й същите глупости като на всички: че има нещо погребано в миналото, което трябва да изрови.
И чак тогава, докато разказвах на глас, точните думи на Фенела нахлуха в съзнанието ми с цялата си сила: „Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад.“ Дори бях записала думите в тетрадката си, без да осъзная значението им.
Фенела е разбрала за предполагаемото отвличане на бебето чак по-късно, защото вече си е била тръгнала, преди да започне фаталното кръщене.
Госпожа Бул, за да затвърди лъжата си, сигурно е била принудена да подаде фалшива жалба в полицията. Том е стоял настрани заради работата си за съмнителни хора. Нали госпожа Малит се изпусна, че имал проблеми с полицията?