— Да, сър — отвърнаха те и излязоха с пламнали лица от салона.
Инспекторът отново насочи цялото си гневно внимание към мен.
— Разкажи ми за въжето.
— Трябваше да има въже — обясних аз. — Бруки беше твърде тежък и на фонтана можеше да го е вдигнал само някой невероятно силен мъж. Или момче скаут с въже.
— Благодаря ти — каза инспекторът. — Това е достатъчно. Сигурен съм, че ще успеем да запълним празнините.
— Освен това — добавих — лъснатото петно на тризъбеца показваше ясно къде въжето се е трило в потъмнелия метал.
— Благодаря ти. Това вече го отбелязахме.
„В такъв случай, помислих си аз, можете да вините само себе си, че не се сетихте да потърсите въжето, с което е вдигнат трупът. Колин е скаут, за Бога.“ Понякога бюрократизмът изумяваше дори и мен.
— И още нещо — рече инспекторът и потри нос. — Може би ще бъдеш така добра да изясниш един въпрос, на който не мога да си отговоря.
— Ще се постарая, инспекторе.
— Защо, за Бога, Колин е провесил Бруки от фонтана? Защо не го е оставил там, където е умрял?
— Сдърпали са се за вилицата за омари в основата на фонтана. Когато Колин внезапно пуснал вилицата, Бруки, който я дърпал с всички сили, се пробол сам в ноздрата. Чиста случайност.
Макар Колин да ми бе описал точно така случилото се, трябва да призная, че поукрасих малко историята заради инспектора. Вярвам на версията на Колин толкова, колкото вярвам, че товарните коне могат да летят. По мое мнение смъртта на Бруки е била отмъщението на Колин за годините тормоз. Беше убийство, просто и ясно.
Но коя бях аз, за да съдя? Нямах намерение да прибавям още към и без това многобройните проблеми на Колин.
— Бруки паднал назад по каменните стълби в помещението под основата. Всъщност вероятно падането го е убило.
„Боже, прости ми за тази благородна дребна лъжа!“
— Колин взел въже от тунела и вдигнал Бруки на тризъбеца на Посейдон. Наложило се да му завърже китките, за да не се изплъзнат по-късно ръцете на Бруки от палтото. Не искал тялото да падне.
Инспектор Хюит ми хвърли поглед, който мога да опиша само като скептичен.
— Бруки — продължих аз — разказвал на Колин за вярването на Спънатите, че раят се намира точно над главите ни. Искал да помогне на Бруки да отиде на небето.
— Мили Боже! — възкликна татко.
Инспектор Хюит се почеса по носа.
— Хммм, струва ми се малко изсмукано от пръстите.
— Изобщо не е изсмукано от пръстите, инспекторе — възразих аз. — Точно това ми разказа Колин. Убедена съм, че когато доктор Дарби и викарият ви позволят да го разпитате по-подробно…
Инспекторът кимна тъжно, сякаш през цялото време е подозирал точно това.
— Благодаря ти, Флавия — каза той, стана и затвори бележника си. — Благодаря и на вас, полковник Де Лус. Много ни помогнахте да стигнем до дъното на тази история.
Инспекторът тръгна към вратата на салона, но на прага се обърна като че ли боязливо:
— А, Флавия, за малко да забравя. Днес дойдох в ролята и на нещо като вестоносец. Съпругата ми Антигона много би се радвала, ако ни гостуваш на чай следващата сряда… ако си свободна, разбира се.
Антигона? Чай? И чак тогава осъзнах.
„О какъв прекрасен ден! Ура! Юхуу! Славната богиня Антигона кани мен, Флавия Сабина де Лус в обвитата си с лозници къща!“
— Благодаря, инспекторе — казах официално. — Ще погледна графика си и ще проверя дали разполагам със свободно време.
Стрелнах се като светкавица нагоре по стълбите. Нямах търпение да кажа на Порцелан!
Трябваше да се досетя, че си е тръгнала.
Беше откъснала празна страница от тетрадката ми и я бе закачила за възглавницата с безопасна игла.
Благодаря за всичко. Потърси ме, когато дойдеш в Лондон.
Само толкова.
В първия миг ме заля тъга. Въпреки напрегнатите ни на моменти отношения, никога не бях срещала човек като Порцелан Лий. Вече започваше да ми липсва.
Трудно ми е да пиша за портрета на Хариет.
Изключено беше да оставя картината, обърната с лице към стената, в ателието на Ванета Хеъруд. Все пак тя ми предложи да я взема и след като Хариет й е платила цялата сума предварително, мястото й беше в Бъкшоу.
Реших, че ще я закача дискретно в салона. Щях да открия портрета пред семейството си с цялата тържественост, на която съм способна. Нямах търпение.