В крайна сметка не се оказа много трудно да организирам пренасянето. Помолих госпожа Малит да говори с Кларънс Мънди, собственика на единственото такси в Бишъпс Лейси, и Кларънс се съгласи да „осигури превоза“, както той се изрази.
Един мрачен и дъждовен следобед в края на септември, спряхме пред портата на ателието в Молдън Фенуик и Кларънс ме заведе до вратата с огромен черен чадър.
— Заповядай, очаквах те — каза Ванета Хеъруд.
— Съжалявам, че закъснях. Но заваля и…
— Не се притеснявай. Честно казано, напоследък дните като че ли се проточват по-дълго от обикновено.
С Кларънс изчакахме в коридора, докато намръщената Урсула не се появи с голям предмет, опакован в кафява хартия.
— Пази я от дъжда — каза Ванета. — Това е най-добрата ми картина.
И така занесохме портрета на Хариет в Бъкшоу.
— Подръж чадъра — рече Кларънс и се приготви да измъкне пакета от задната седалка на таксито. — Ще ми трябват и двете ръце.
Аз пазех с чадъра пакета от проливния дъжд, докато притичахме до вратата тромаво като трикраки спринтьори.
Платих на Кларънс и бях стигнала до средата на вестибюла, когато татко излезе от кабинета си.
— Какво домъкна у дома пък сега? — попита той и сърце не ми даде да го излъжа.
— Картина е. Всъщност е твоя.
Татко я облегна на стената, влезе в кабинета си и се върна с градинарски ножици, за да пререже увития няколко пъти около пакета канап.
После остави хартията да падне сама.
Това се случи преди три седмици.
Портретът на Хариет и трите й деца вече не е във вестибюла, нито в салона. До днес претърсвах къщата напразно.
Но тази сутрин, когато отключих вратата на лабораторията си, заварих картината окачена над камината.
Не съм казвала на никого.
Татко знае, че е там, и аз знам, че е там, и засега това е достатъчно.
Бележка за читателя
За да осигуря достатъчно драматично осветление за тази история, признавам, че бърниках тук и там във фазите на луната, но уверявам читателя, че след като приключих, върнах всички тях обратно по местата им.
Благодарности
Писането на книга, освен всичко останало, е и дълго пътешествие с приятели: нещо като поклонение. По пътя се срещахме, понякога се разделяхме, деляхме храна и разменяхме истории, идеи, шеги и мнения. Така приятелите ми бяха втъкани в самата същност на книгата.
Изказвам най-дълбока благодарност на доктор Джон Харланд и Джанет Харланд, на които посветих тази книга, за дългите години приятелство и безбройните отлични предложения.
На Нора и Дон Айви, които не само отвориха вратите на дома си за мен, но се погрижиха и да осъществят една от детските ми мечти.
Благодаря на редакторите си: Бил Маси от „Орион Букс“, Кейт Мисиак от „Рандъм Хаус“ и Кристин Кокран от „Дабълдей Канада“. И специални благодарности на Лорън Новек и Кони Мънро — моя отговорен редактор и коректор съответно — които се трудят в сянка и вършат голяма част от работата, за която аз обирам славата.
Благодаря на агента си Дениз Буковски и Сюзън Морис от агенция „Буковски“, които безстрашно критикуват купищата детайли с удивителна ефективност.
На Кен Бойчук и неговата поредица от литературни четения с благодарност за незабравимото събитие.
На стария си приятел Робърт Нилсън, който издаде някои от първите ми художествени произведения и който искрено се зарадва да ме види отново.
На Тед Барис, писател и стар приятел, чиято способност за концентрация винаги ме е вдъхновявала.
На Тони Борг, Мери Роуз Грима, доктор Джо Рапа, Дорис Вела и доктор Реймънд Ксери, които вероятно никога няма да осъзнаят каква помощ ми оказаха. Никога няма да забравя безкрайната им доброта, докато пишех тази книга.
Благодаря на своите колеги писатели Анабел Лайън, Майкъл Маккинли, Чък Паланюк и Даниел Трусони, които споделиха пътешествието ми.
На Пол Инграм от книжарница „Прерийни светлини“ в Айова Сити и на Уес Калигър. Макар в деня, преди да пристигна, да бяха посрещнали президента Обама, Пол ме приветства по начин, за който мечтае всеки автор.
На моята „зла близначка“ Барбара Питърс от „Посайдън Пен“ в Скотсдейл Аризона, която оставя невероятни предложения за сюжета на книгите ми на гласовата ми поща.