Докато не се появих аз и не я обявих за свое владение.
Сбърчих доволно нос при този спомен.
Докато вървях към кухненската врата, се възгордях, че съм се сетила да използвам най-малко набиващия се на очи вход. Тъй като Дафи и Фели непрекъснато заговорничеха срещу мен, трябваше винаги да съм нащрек. Но заради вълнението от панаира и пътуването с циганския фургон до Стобора, пропуснах обяда. В този миг бих понесла дори парче от кошмарния за стомаха зелник на госпожа Малит, разбира се, придружено с чаша леденостудено мляко, за да притъпи вкусовите ми рецептори. Само че толкова късно следобед госпожа Малит щеше вече да си е тръгнала и кухнята да е на мое разположение.
Отворих вратата и влязох.
— Хванах те! — каза дрезгав глас в ухото ми и пред очите ми падна черна завеса, когато нахлузиха торба на главата ми.
Преди да успея да извикам, нападателите — двама, съдейки по броя на ръцете, сграбчили крайниците ми, — ме обърнаха надолу с главата. Висях, опряла чело в пода, а някой ме държеше за глезените.
Задушавах се, борех се да си поема въздух, но дробовете ми се изпълниха с острия пръстен мирис на картофите, които до съвсем скоро са обитавали торбата. Усещах как кръвта ми нахлува в главата.
Проклятие! По-рано трябваше да се сетя да ги ритна. Сега е твърде късно.
— Викай колкото искаш — изсъска втори глас. — Няма кой да те спаси.
Изтръпнах, щом осъзнах, че е вярно. Татко беше заминал за Лондон на филателистки търг, а Догър го придружаваше да купи градинарски ножици и боя за обувки.
Немислимо бе в Бъкшоу да влязат крадци.
Значи оставаха само Дафи и Фели.
Странно, но ми се искаше да са крадци.
Спомних си, че в цялата къща имаше само една брава, която скърцаше: бравата на вратата към избата.
И сега чух изскърцването на брава.
Миг по-късно похитителите ме вдигнаха на рамене като застрелян елен и ме понесоха грубо, с главата напред, надолу по стълбите на избата.
Щом слязохме, ме стовариха тежко върху каменния под, при което си ударих лакътя и чух пронизителния си писък, последван от звука на накъсаното ми дишане, да отекват от сводестия таван.
Нечия обувка изхрущя в камъчетата недалеч от мястото, където лежах просната.
— Моля за тишина! — изграчи кух глас, който звучеше изкуствено, като от тенекиен робот.
Пак изпищях и се страхувам, че май даже изхлипах.
— Моля за тишина!
Дали от внезапния шок, или от влажния студ в избата, но се разтреперих. Щяха ли да приемат това като знак за слабост? Казват, че когато са в опасност, някои дребни животни инстинктивно се правят на умрели, и осъзнах, че съм едно от тях.
Дишах тихо и се опитвах да не помръдвам.
— Освободи я, Гарбакс!
— Слушам, Триоки!
Сестрите ми понякога се забавляваха, като влизаха в ролите на странни чуждоземни същества: същества дори по-странни и чуждоземни от тях двете.
Много добре знаеха, че този номер по неизвестни причини особено ме разстройва.
Вече съм научила, че сестринството, също като Лох Нес, крие подмолни течения, но чак сега осъзнах, че от всички невидими връзки между нас най-силни са най-мрачните.
— Престани, Дафи! Стига, Фели! — извиках аз. — Плашите ме.
Ритнах убедително два пъти като жаба, сякаш всеки момент щях да получа гърч.
Торбата внезапно се изхлузи от главата ми, ръцете ме извъртяха и се озовах по лице на каменния под.
Самотната свещ, поставена върху дървено буре, примигваше несигурно, а слабата й светлина пращаше тъмни сенки да танцуват из каменните сводове на избата.
Очите ми привикнаха към сумрака и забелязах лицата на сестрите ми да изникват гротескно сред сенките. Бяха изрисували черни кръгове около очите и устите си с пепел от корк и веднага разбрах какво искат да ми внушат с този грим: „Пази се! В ръцете на диваци си!“
Сега видях откъде дойде изопаченият глас: Фели е говорила, пъхнала уста в празна консервна кутия от какао.
— „Френският черен кехлибар е само стъкло“ — изсъска тя и хвърли тенекиената кутия на пода, където тя падна със стряскащо дрънчене. — Това бяха думите ти. Какво направи с брошката на мама?
— Стана случайно — изскимтях престорено.
Безизразното лице на Фели ми даде малко увереност.