— Изпуснах я и стъпих върху нея. Ако беше истински черен кехлибар, вероятно нямаше да се счупи.
— Дай ми я.
— Не мога, Фели. Разби се на съвсем малки парченца. Стопих ги на шлака.
Всъщност бях разбила брошката с чук и я надробих на черен пясък.
— Шлака ли? Че за какво ти е шлака?
Щеше да е грешка да й кажа, че работя върху нов вид керамична колба, която да издържа на температурите, достигани от свръхмощна спиртна лампа.
— За нищо — отвърнах. — Просто си играех.
— Странно, но ти вярвам — рече Фели. — Нали именно това вие злите подхвърлени деца правите най-добре. Играете си.
Учудването явно се бе изписало по лицето ми.
— Подхвърлени деца — повтори Дафи със странен глас. — Горските феи идват нощем и крадат здрави бебета от люлките. На тяхно място оставят грозни сбръчкани подхвърлени бебета като теб, а майките се побъркват от мъка.
— Ако не вярваш — рече Фели, — се огледай в огледалото.
— Не съм подхвърлено дете — възразих аз вече ядосана. — Хариет ме е обичала повече отколкото всяка от вас, идиотки такива!
— Нима? — подсмихна се подигравателно Фели. — Тогава защо те оставяше да спиш на отворен прозорец всяка вечер с надеждата, че феите ще върнат истинската Флавия?
— Не е вярно! — изкрещях аз.
— Опасявам се, че е вярно. Бях там и виждах какво става. Помня.
— Не! Не е вярно!
— Напротив. Прегръщах я и плачех: „Мамо, мамо! Моля те, накарай феите да върнат сестричката ми.“
— Флавия? Дафни? Офелия?
Татко!
Гласът му прокънтя откъм стълбището към кухнята, каменните стени го усилиха и започна да отеква от свод на свод.
И трите завъртяхме рязко глави тъкмо навреме, за да видим обувките, панталоните, торса и накрая лицето на баща ни, докато слизаше по стълбите.
— Какво става тук? — огледа той трите ни в мрака. — На какво сте се направили?
Фели и Дафи вече се опитваха да изтрият с опакото на ръцете си черните кръгове от лицата си.
— Играехме си на Скариди и тризъбци — отвърна Дафи, преди да успея да се обадя, и ме посочи обвинително с пръст: — Тя все се дърпа, когато е неин ред да играе Бегъм, а когато е наш ред, винаги…
„Браво, Дафи“, помислих си. Дори аз не бих могла да измисля по-добро оправдание.
— Изненадваш ме, Офелия — каза татко. — Не бих и предположил, че…
И тогава замълча, изглежда, не намираше подходящите думи. Понякога ми се струваше почти… почти сякаш… май се страхуваше от най-голямата ми сестра.
Фели затърка лице и размаза страховито грима си от сажди. Едва не се изсмях на глас, но тогава осъзнах какво цели. В опит да предизвика съчувствие тя размазваше чернилката, за да си направи драматични тъмни кръгове под очите.
Каква хитруша! Като актриса, която нанася грима си на сцената, Фели изнесе смело и безсрамно представление, на което нямаше как да не се възхитя.
Татко не можеше да откъсне очи от гледката като човек, хипнотизиран от кобра.
— Добре ли си, Флавия? — попита той почти без да помръдне от мястото си на третото стъпало отдолу нагоре.
— Да, татко.
Канех се да добавя „Благодаря, че попита“, но се спрях навреме. Не исках да преигравам.
Той ни огледа бавно с тъжните си очи една след друга, сякаш вече нямаше думи.
— В седем часа ще има разискване в салона — каза най-накрая.
Хвърли ни един последен поглед, обърна се и се затътри нагоре по стълбите.
— Работата е там — казваше татко, — че вие, момичета, изглежда не разбирате…
И беше прав: не го разбирахме така, както той не разбираше нас.
Той живееше в свят на конфети: пъстра вселена от кралски особи в профил и живописни пейзажи върху лепящи се парченца хартия; свят на пирамиди и бойни кораби, на деликатни окачени мостове в далечни кътчета на света, на дълбоки пристанища, самотни кули и лица на прочути хора. Накратко, татко беше колекционер на марки, или „филателист“, както сам предпочиташе да се нарича и както предпочиташе да го наричат другите.
През всеки миг, в който бе буден, той се взираше през лупа и разглеждаше хартийки в безкрайно търсене на дефекти. Откриването на микроскопична пукнатина в печатната плака, довела до появата на нежелан косъм върху брадичката на кралица Виктория, можеше да го доведе до екстаз.
Първо се разглеждаше официалната фотография и следваше въодушевление. Вадеше от шкафа и разпъваше в кабинета си статив със стар фотоапарат с плаки и чудато приспособление, наречено макроскопска леща, която позволяваше да прави силно увеличени снимки на обекта. След като се проявеше негативът, се получаваше фотография, достатъчно голяма, за да запълни цяла страница на книга. Понякога, докато се суетеше щастливо над заниманието си, дочувахме откъси от оперети на Гилбърт и Съливан да се носят като бегълци из къщата.