После започваше да пише доклад, който щеше да изпрати на списание „Филателист“ или на друго подобно издание, и леко се вкисваше. Всяка сутрин носеше на масата за закуска топове хартия и запълваше старателно страница след страница с дребния си почерк.
Седмици наред не виждаше и не чуваше нищо друго, докато не напишеше и последната дума — че и малко отгоре — по въпроса за фалшивия мустак на кралицата.
Веднъж, докато лежахме на южната морава и гледахме синята твърд на съвършеното лятно небе, казах на Фели, че стремежът на татко да търси несъвършенства не се изчерпва само с марките, а някак си се прехвърля и върху дъщерите му. „Затваряй си мръсната уста!“, сопна ми се тя.
— Работата е там — повтори татко и ме върна към настоящето, — че вие, момичета, изглежда не разбирате колко сериозно е положението.
Имаше предвид най-вече мен.
Фели, разбира се, се прояви като страхливка и историята как съм стопила една от грозните викториански брошки на Хариет се изля от устата й весело като клокочещо поточе.
— Не си имала право да я вземаш от дрешника на майка си — каза татко и за миг студените му сини очи се прехвърлиха върху сестра ми.
— Съжалявам — отвърна Фели. — Исках да си я сложа в неделя за църква, за да впечатля Дитер. Сгреших. Трябваше да помоля за разрешение.
„Сгреших“? Нима чух правилно, или ушите ме лъжеха? По-скоро слънцето и луната щяха да се завъртят във вихрен танц в небето, отколкото някоя от сестрите ми да се извини. Това просто беше нечувано.
Дитер, когото Фели спомена, беше Дитер Шранц от фермата Кълвърхаус — бивш немски военнопленник, решил да остане в Англия след края на войната. Фели му беше хвърлила око.
— Да, трябваше да попиташ — каза татко.
Когато насочи вниманието си към мен, нямаше как да не забележа, че бръчиците във външните ъгълчета на сините му очи — гънките, които често мислех, че му придават толкова аристократичен вид, — са по-отпуснати от обикновено и го карат да изглежда по-тъжен от всякога.
— Флавия — рече той с равен и уморен глас, който ме нарани повече от остър меч.
— Да, сър?
— Как да постъпя с теб?
— Съжалявам, татко. Не исках да счупя брошката. Изпуснах я и я настъпих, без да искам и тя просто се раздроби. Явно е била много стара, щом се разпадна така.
Той свъси едва забележимо вежди и ми хвърли един от онези погледи, които означаваха, че съм зачекнала тема, неподлежаща на обсъждане. С дълга въздишка извърна поглед към прозореца. Нещо в думите ми бе накарало мислите му да полетят на безопасно място отвъд хълмовете.
— Приятно ли мина пътуването ти до Лондон? — осмелих се да попитам. — Хареса ли ти филателистката изложба?
Думата „филателистка“ веднага привлече вниманието му.
— Надявам се, че си намерил хубави марки за колекцията си.
Татко изпусна нова въздишка: този път страховита като грохота на смъртта.
— Не ходих в Лондон, за да купувам марки, Флавия, а за да ги продам.
Дори Фели ахна.
— Има голяма вероятност дните ни в Бъкшоу да изтичат — продължи татко. — Както добре знаете, самата къща е собственост на майка ви и когато тя почина, без да остави завещание…
Той разпери безпомощно ръце и ми напомни на пронизана пеперуда. Изведнъж така се смали пред нас, че едва повярвах на очите си.
— Надявах се да занеса брошката на един познат…
За няколко секунди не можах да осмисля думите му.
Знаех, че през последните години разходите за поддръжката на Бъкшоу са разорителни, да не говорим за таксите и дебнещия данък наследство. Години наред татко успяваше да отблъсква „свирепите данъчни“, както ги наричаше, но сега вълците явно отново виеха на прага ни.
От време на време се забелязваха признаци за затрудненото ни финансово положение, но заплахата винаги ми е изглеждала нереална: не повече от далечен облак на летния хоризонт.
Помня, че за известно време татко възлагаше надежди на леля Фелисити, сестра му, която живее в Хампстед. Дафи беше предположила, че много от така наречените му „филателистки екскурзии“ всъщност са срещи с леля Фелисити, за да я помоли за заем или да изпроси от нея каквото е останало от фамилните бижута.