В крайна сметка сестра му явно му е отказала. Съвсем наскоро, при това със собствените си уши, я чухме да му казва, че трябва да продаде колекцията си от марки. „Онези глупави пощенски марки“, ги беше нарекла тя, за да сме точни.
— Все ще изскочи нещо — отбеляза ведро Дафи. — Нещата винаги се нареждат.
— Само в романите на Дикенс, Дафни — отвърна татко. — Само в романите на Дикенс.
Дафи четеше „Дейвид Копърфийлд“ за стотен път. „Проучвам заложните къщи“, отвърна тя, когато я попитах защо.
Чак сега осъзнах, че татко е възнамерявал да занесе брошката — онази, която аз бях унищожила, — в заложна къща.
— Ще ме извините ли? — попитах. — Прилоша ми.
Наистина ми прилоша. Явно съм заспала в мига, в който положих глава на възглавницата.
Сега, часове по-късно, се събудих внезапно. Стрелките на будилника, които внимателно бях намазала със забъркана лично от мен фосфоресцираща боя, показваха няколко минути преди два часа през нощта.
Лежах в леглото и гледах как черните сенки на дърветата потрепват неспокойно по тавана. След като териториалният спор между двама мои далечни предци беше завършил без победител — и с една черна линия, начертана с боя през средата на вестибюла, — престанали да отопляват това крило на къщата. Времето и климатът бяха взели своето и тапетите в почти всички стаи — в моята бяха синапено жълти с алени червейчета — се белеха на големи парчета, които висяха като забравени парцали. Тапетите от тавана се провесваха на дълги гирлянди, за чието съдържание предпочитах да не се замислям.
Понякога, особено през зимата, обичах да си представям, че живея под айсберг в Северно море; че студът е само сън и когато се събудя, в ръждясалата камина ще гори буен огън, а от металната вана в ъгъла зад вратата ще се издига гореща пара.
Това, разбира се, никога не се случваше, но не можех да се оплаквам. Спях в тази стая по собствен избор, а не по принуда. Тук, в източното крило на Бъкшоу — така нареченото „крило на Тар“, — можех да работя в химичната си лаборатория колкото ми душа поиска до малките часове на нощта. Тъй като прозорците ми гледаха на югоизток, дори да светеха, никой отвън нямаше да ги забележи — с изключение на лисиците и язовците, които обитаваха острова и руините в декоративното езеро, или пък местните бракониери, чиито гилзи и следи от стъпки намирах понякога при разходките си до Стобора.
Стобора! Почти бях забравила.
Фели и Дафи ме отвлякоха при кухненската врата, затвориха ме в избата, татко ме мъмри и накрая се изтощих: всички тези събития коварно ме бяха накарали да забравя за циганката.
Скочих от леглото и малко се изненадах, когато видях, че съм напълно облечена. Явно съм била страшно уморена!
С обувки в ръка се прокраднах надолу по витото стълбище до вестибюла, където спрях и се ослушах по средата на ширналия се, настлан с черни и бели плочи под. Ако някой ме гледаше от галериите горе, сигурно щях да му изглеждам като пешка в грандиозна готическа игра на шах.
„Пешка? Как пък не! Флавия, трябва да признаеш, че не си просто една пешка!“
Къщата тънеше в пълна тишина. Татко и Фели спяха и сънуваха: татко сънуваше идеално перфорирани хартийки, а Фели — че живее в замък, съграден от огледала, в които се оглежда от всеки възможен ъгъл.
На горния етаж, в дъното на западното крило Дафи обаче сигурно още бе будна и се блещеше на светлината на свещ, както обожаваше да прави, в гравюрите на Гюстав Доре в „Гаргантюа и Пантагрюел“. Намерих дебелото, подвързано с телешка кожа томче, скрито под дюшека й, докато тършувах в стаята й за пакетче дъвки. На Фели й ги дал американски войник, когото видяла да седи на прелеза една сутрин, докато отивала към селската поща. Казвал се Карл и бил от Сейнт Луис в Америка. Казал й, че прилича досущ на Елизабет Тейлър в „Национално кадифе“. Фели, разбира се, се беше прибрала важно-важно у дома и както винаги правеше с даровете от обожатели, бе скрила дъвките в чекмеджето си за бельо, откъдето ги свиваше Дафи. А аз на свой ред ги отмъквах от нея.
Седмици наред след това Фели само разправяше „Карл това“, „Карл онова“, дърдореше безспир за калната река Мисисипи, за дължината, завоите и бързеите й и ни учеше как се изписва името, за да не ставаме за смях. Останахме с беглото впечатление, че тя лично е замислила и изпълнила формирането на тази голяма река, а Бог я е гледал безпомощно отстрани като помощник водопроводчик.