Усмихнах се при тази мисъл.
И точно в този миг го чух: метално изщракване.
За два удара на сърцето си останах напълно неподвижна и се опитах да установя от коя посока долетя звукът.
„Салонът“, помислих си и веднага тръгнах на пръсти натам. Тъй като бях боса, се движех напълно безшумно и напрягах уши и за най-слабия звук. Понякога проклинах болезнено острия си слух, наследен от Хариет, но не и сега.
Докато се придвижвах със скоростта на охлюв по коридора, внезапно под вратата на салона се появи ивица светлина. „Кой ли може да е вътре по това време?“ зачудих се аз. Който и да беше, той със сигурност не бе от семейство Де Лус.
Да повикам ли помощ, или да се разправя сама с натрапника?
Хванах топката на бравата, завъртях я бавно и отворих вратата: вероятно безразсъдна постъпка, но все пак бях в собствения си дом. Нямаше смисъл да оставям Дафи или Фели да си припишат заслугата за залавянето на крадеца.
Привикналите ми към тъмнината очи бяха леко заслепени от светлината на стара парафинова лампа, използвана за непредвидени спирания на тока, и в първия миг не видях никого. Всъщност ми отне секунда да осъзная, че непознат с гумени ботуши е клекнал до камината с ръка върху излетите във форма на лисици месингови триножници.
Бялото на очите му проблесна, когато погледна в огледалото и ме забеляза да стоя зад него до отворената врата.
Стана и се обърна рязко, а мушаменото му яке и аленият шал се развяха.
— Дявол да го вземе, момиче! За малко да ми докараш инфаркт!
Беше Бруки Хеъруд.
Четири
Очевидно беше пил. Веднага забелязах. Дори от прага надушвах алкохол — алкохол и силния мирис на риба, разнасящ се около човек, който носи кошница за раци със същата гордост, с която някои носят шотландски полички.
Тихо затворих вратата след себе си.
— Какво правиш тук? — попитах с най-строгото си изражение.
Всъщност си мислех, че в малките часове на нощта Бъкшоу започва да се превръща в гара „Падингтън“. Преди по-малко от два месеца заварих Хорас Боунпени да спори разгорещено с татко. Е, сега Боунпени беше в гроба, а тук на негово място имаше друг натрапник.
Бруки вдигна каскета си и прибра под него кичур коса — древен знак за подчинение пред по-висшите. Ако беше куче, щеше да се търколи по гръб и да си покаже корема.
— Отговори, ако обичаш — казах аз. — Какво правиш тук?
Той подръпна нервно плетената кошница за раци на бедрото си, преди да отвърне:
— Хванахте ме, госпожице — рече с обезоръжаваща усмивка. С раздразнение забелязах, че зъбите му са съвършено здрави. — Нищо лошо не исках да сторя. Признавам, дойдох в имението по една заешка работа. Нищо не може да се сравнява с гърне заешка яхния за болни гърди, нали?
Той потупа с юмрук по гърдите си и насила се изкашля, но не ме заблуди и за миг, тъй като и аз често прилагах този номер. Не ме заблуди и фалшивият изказ на ловец. Ако, както твърдеше госпожа Малит, майката на Бруки е прочута художничка, вероятно той е учил в „Итън“ или друго реномирано училище. С угодническия си тон целеше да спечели съчувствие. И това беше стар номер. И аз го използвах и поради това ми се стори противен.
— Полковникът не е ловец — продължи той — и целият свят го знае. Така че с какво ще навредя, ако ви отърва от един вредител, който само яде зеленчуците ви и копае дупки в градината? Как би навредило това?
Забелязах, че се повтаря — почти сигурен знак, че лъже. Не знаех какво да отговоря, затова замълчах и скръстих ръце.
— Но после видях, че в къщата свети — продължи Бруки. — „Я, какво е това, Бруки?“, рекох си аз. „Кой е буден в този късен час? Дали някой не е болен?“ Знам, че полковникът не се вози с кола и си помислих „Ами ако им трябва някой да изтича до селото за доктора?“
В думите му имаше истина. Старият Ролс-Ройс на Хариет — модел „Фантом II“ — седеше в гаража и изпълняваше ролята на нещо като уединен параклис, в който ходехме с татко — макар и не по едно и също време, — когато искахме да избягаме от, както баща ми ги наричаше, „превратностите на всекидневието“.
Под това, разбира се, той имаше предвид Дафи и Фели… а понякога и мен.
Макар Хариет да му липсваше ужасно, татко никога не говореше за нея. Скръбта му беше толкова дълбока, че името на майка ми стоеше начело в черния списък на Бъкшоу: първото от нещата, за които човек не споменаваше, ако му е мил животът.