„Обкръжена от дървета поляна на злокобно място, помислих си. Място, на което почти всичко може да се случи.“
Горски феи… Хилда Муир… Сивата дама на Бъкшоу…
Нахоках се мислено. „Я престани, Флавия!“, каза едно вътрешно гласче и аз се вслушах в съвета му.
Фургонът си беше на мястото: в един от закритите с пердета прозорци се отразяваха няколко звезди и късче от Млечния път. По звука от дъвчене в тъмното разбрах, че Грай пасе наблизо.
Приближих се бавно до фургона.
— Ехо! — изчуруликах ведро с оглед на душевното състояние на циганката, когато си тръгнах. — Аз съм Флавия. Чук-чук, има ли някой вкъщи?
Никой не отговори. Изчаках миг и заобиколих фургона отзад. Когато се подпрях на дървената му стена, за да запазя равновесие, ръката ми се намокри от студената роса.
— Има ли някой? Флавия е! — Потропах леко с кокалчетата на пръстите си.
През задния прозорец се процеждаше слаба светлина, каквато би хвърляла лампа, намалена за през нощта.
Внезапно нещо мокро, гнусно и хлъзгаво ме докосна по бузата. Отскочих назад, махайки с ръце.
— Боже! — изписках.
Чух шумолене и усетих горещ дъх по тила си, последван от сладникавия мирис на мокра трева.
Грай ме душеше по ухото.
— Да му се не види, Грай! — обърнах се рязко.
Докоснах топлата му муцуна в тъмното и това изненадващо ме успокои: много повече отколкото бих предположила. Опрях чело в неговото и за няколко секунди разтуптяното ми сърце се успокои и двамата стояхме под звездите и си общувахме по начин, много по-древен от думите.
„Ех, да можеше да говориш, помислих си аз. Само да можеше да говориш.“
— Ехо! — провикнах се отново, погалих за последно Грай по муцуната и се обърнах към фургона. Но отново никой не отвърна.
Караваната се разтърси леко, когато стъпих на осите и се промъкнах към капрата. Богато украсената брава бе студена, когато я натиснах. Вратата се отвори — не беше заключена.
— Има ли някой?
Пристъпих вътре и посегнах към парафиновата лампа, която мъждукаше над печката. Вдигнах фитила и лепкавият стъклен абажур засия страховито в червено.
Кръв! Всичко беше в кръв. Печката и пердетата бяха опръскани с нея. Имаше кръв и по лампата… кръв по ръцете ми.
Нещо капна от тавана върху лицето ми. Свих се от погнуса, а може би и малко от страх.
И тогава видях циганката — лежеше сгърчена в краката ми: черна купчина, застинала в локва от собствената си кръв. За малко не бях стъпила върху нея.
Коленичих и притиснах китката й с палец и показалец. „Това помръдване може ли да е пулс?“
Ако още е жива, трябваше веднага да повикам помощ. Нямаше смисъл да се мотая.
Тъкмо щях да стъпя на капрата, когато нещо ме накара да спра. Подуших въздуха, изпълнен с медния металически мирис на кръв.
Да, надушвах кръв, но имаше и още нещо. Нещо, чието място не беше тук. Отново подуших. Какво ли беше?
Риба! Фургонът вонеше на кръв и риба!
Дали циганката е уловила и пекла риба, докато ме нямаше? Едва ли — не се виждаха следи от огън и съдове за готвене. Освен това тя беше твърде слаба и уморена. А когато си тръгнах, във фургона със сигурност не миришеше на риба.
Излязох навън, затворих вратата след себе си и скочих на земята.
Изключено бе да изтичам за помощ до Бъкшоу. Щеше да отнеме прекалено много време. Докато бъдат събудени съответните хора и повикат доктор Дарби, циганката щеше да умре… ако, разбира се, вече не бе издъхнала.
— Грай! — извиках аз и старият кон тръгна към мен. Без да се замисля, скочих на гърба му, обвих с ръце врата му и го сритах леко с пети в хълбоците. Миг по-късно прекосихме в тръс моста и завихме на север по тясната, обгърната от шубраци Канавка.
Въпреки тъмнината Грай се движеше равномерно, сякаш познаваше набраздената от коловози уличка. Бързо свикнах да пазя равновесие върху кокалестия му гръб, да се навеждам, когато надвисналите клони закачаха дрехите ми, и ми се щеше да се бях сетила да си взема пуловер. Бях забравила колко студени стават нощите в края на лятото.
Вървяхме в тръс напред, а конят на циганката надминаваше себе си. Вероятно надушваше щедра закуска в края на пътуването.
След малко щяхме да стигнем до порутената къща на семейство Бул и знаех, че няма да минем незабелязани. Дори посред бял ден по тесния път рядко минаваха хора. Посред нощ непривичният тропот от копитата на Грай със сигурност нямаше да убегне на някого от полудивите Бул.