Да, ето я къщата точно пред нас. Надушвах я. Дори в тъмното виждах сивата пелена от пушек над двора. Тук-там въглените на димящите купчини боклук сияеха като червени очи в нощта. Въпреки късния час прозорците на къщата светеха ярко.
„Няма смисъл да търся помощ от тях“, помислих си. Госпожа Бул не скри омразата си към циганката.
Стиснах гъстата козина на Грай и я дръпнах леко. Сякаш цял живот обучаван на този метод на езда, старият кон забави ход. При смяната на скоростта едно от копитата му се удари в камък в прахта.
— Шшт! — прошепнах в ухото му. — Тихо!
Знаех, че трябва да продължим напред. Циганката отчаяно се нуждаеше от помощ, а в къщата на Бул такава нямаше да намеря.
Тресна се врата и, съдейки по звука от далечния край на къщата, някой излезе на двора.
Грай спря веднага и отказа да помръдне. Исках да прошепна в ухото му да върви, че е добър кон, дори забележителен кон, но едва се осмелявах да дишам. Грай обаче стоеше неподвижен на пътя като обучено ловджийско куче. Дали циганският кон знаеше повече за незабелязаното придвижване от мен? Дали годините на пътешествия по неприветливи пътища не са го научили на лукавост и хитрини, неизвестни дори и на мен?
Напомних си да помисля по-задълбочено по въпроса, след като се измъкнем.
Съдейки по звуците, човекът на двора тършуваше из старите кофи и когато тракането утихваше, чувах мърморенето му. Знаех, че светлината от къщата ме прикрива в още по-тъмна сянка. Най-добре беше обаче да се свия и да стоя по-неподвижно от ездач на кон.
Изчаках следващото тракане и се плъзнах безшумно на земята. Прикрих се зад Грай, за да не изпъкне в тъмното бялото ми лице.
Когато си в трудна ситуация, времето сякаш спира. Нямах ни най-малка представа колко дълго стоим на пътя; едва ли бяха минали повече от няколко минути. Но почти веднага започнах да пристъпвам от крак на крак и да треперя в тъмата, докато милият стар Грай очевидно бе заспал.
И тогава тупурдията внезапно спря.
Нима човекът в градината беше усетил присъствието ни? Дали ни дебнеше — готов да скочи — от далечния край на къщата?
Измина още време. Не можех да помръдна. Сърцето ми биеше бързо в гърдите. Струваше ми се, че който и да е в градината на Бул, няма как да не го чуе.
Сигурно стоеше неподвижно… и се ослушваше като мен.
Изведнъж в ноздрите ми нахлу острият мирис на изгоряла кибритена клечка; отличителната парлива миризма на фосфор, реагиращ с калиев хлорат. Бързо го последва мирисът на запалена цигара.
Усмихнах се. Госпожа Бул бе излязла за кратка почивка от сополанковците си.
Но не за дълго. Хлопна се врата и тъмна сянка премина зад едно от пуснатите пердета.
Преди да съм размислила, продължих по пътя — първо бавно, а после забързах крачка. Грай вървеше тихо до мен. Когато стигнахме до дърветата в края на двора, се качих на гърба му и го пришпорих.
— Към кабинета на доктор Дарби — казах му аз. — И побързай!
Сякаш ме разбра.
Кабинетът се намираше на главната улица точно преди „Кау Лейн“. Вдигнах чукчето — месингова змия, увита около пръчка — и потропах на вратата. Почти в същия миг, или поне така ми се стори, прозорец на горния етаж се отвори с остро изскърцване и главата на доктор Дарби се появи с разрошена и оплетена прошарена коса.
— Звънеца — каза той кисело. — Моля, използвайте звънеца.
Натиснах копчето с палец и в дълбините на къщата се разнесе приглушено избръмчаване.
— Циганката — провикнах се нагоре. — Онази от панаира. Някой се е опитал да я убие.
Прозорецът се затвори с трясък.
Едва ли бе минала повече от минута, когато входната врата се отвори и доктор Дарби излезе, докато в движение обличаше сакото си.
— Колата ми е отзад — каза той. — Ела с мен.
— А какво да правя с Грай? — посочих към стария кон, който стоеше кротко на улицата.
— Заведи го отзад в конюшнята. Ескулапий ще се зарадва на компанията му.
Ескулапий се казваше старият кон, който теглел двуколката на доктор Дарби до преди около десет години, когато лекарят най-накрая се поддал на натиска на пациентите и купил стар автомобил „Морис“ — двуместен кабриолет, който Дафи наричаше „Развалината на Хеспер“.
Прегърнах Грай през врата, преди да влезе в конюшнята с почти доловима въздишка.
— Бързо — подкани ме доктор Дарби и хвърли чантата си в багажника на колата.