Някой бе донесъл в църковния двор грамофон, от който се носеше гласът на Дани Кей, изопачен в отвратително метално кънтене от цветната тръба:
Погледнах назад към шатрата на циганката тъкмо навреме, за да видя как господин Хаскинс, клисарят на „Свети Танкред“, и още някакъв непознат мъж, изсипват каца с вода и ябълки върху пламъците.
Половината село Бишъпс Лейси, или поне така изглеждаше, се бе събрало и зяпаше стъписано издигащата се колона черен дим с ръце пред устите или длани, прилепени към бузите.
Доктор Дарби вече бавно водеше разтърсваната от кашлица циганка към палатката за спешна медицинска помощ на „Свети Йоан“. Колко дребна изглеждаше врачката под слънчевите лъчи, колко бледа.
— Ето къде си, малка гад. Къде ли не те търсих.
Каза го Офелия — по-голямата от двете ми сестри. Фели беше на седемнайсет години и се мислеше за възвишена като самата Дева Мария, макар, готова съм да се обзаложа, че Светата Дева не е прекарвала по двайсет и три часа в денонощието взряна в огледалото с пинцета в ръка.
Най-добрата тактика в подобни случаи беше бързият отговор:
— Как смееш да ми викаш гад, тъпачке? Татко все ти повтаря, че е невъзпитано.
Фели посегна да ме хване за ухото, но аз й се изплъзнах с лекота. По необходимост светкавичните реакции се бяха превърнали в мой специалитет.
— Къде е Дафи? — попитах с надежда, че ще отвлека отровното й внимание от себе си.
Дафи беше другата ми сестра, с две години по-голяма от мен, и на тринайсет вече вещ съучастник на Фели в мъченията.
— Точи лиги по книгите, къде другаде? — Офелия посочи с брадичка към сергиите, подредени в полукръг върху тревата, където с обединени сили женското църковно дружество на „Свети Танкред“ и Женският институт бяха организирали разпродажба на стари книги и разнообразни домакински вехтории.
Фели, изглежда, не беше забелязала димящите останки от шатрата на циганката. Както винаги тя бе оставила очилата си у дома от суета, но това недоглеждане можеше да се дължи и просто на липсата й на интерес. Когато й изнасяше, Фели виждаше не по-далеч от носа си.
— Виж само — рече тя и вдигна чифт черни обеци до ушите си. Нямаше начин да не се изфука. — Френски черен кехлибар. От наследството на лейди Тротър. Гленда каза, че са извадили късмет да получат и петак за тях.
— Гленда е права. Френският черен кехлибар е просто стъкло.
Истина беше, че неотдавна в химичната си лаборатория разтопих една грозна викторианска брошка и установих, че е просто кремък. На Фели едва ли щеше да й домъчнее за тази грозотия.
— Английският черен кехлибар е много по-интересен — продължих аз. — Образува се от вкаменени останки на дървото чилийска араукария и…
Но сестра ми вече се отдалечаваше, примамена от гледката на Нед Кропър, рижавия помощник в „Тринайсетте патока“, който с известна грубовата елегантност енергично хвърляше дървени пръчки по чучело. Третата му пръчка счупи на две глинената лула на дървената фигура, а Фели стигна при него тъкмо навреме, за да получи плюшеното мече награда от силно изчервения Нед.
— Намери ли нещо, което си струва да спасиш от кладата? — попитах Дафи, която бе забила нос в някаква книга. Съдейки по изпъстрените с петна окислени страници, беше първо издание на „Гордост и предразсъдъци“.
Но беше малко вероятно да се е натъкнала на нещо ценно. По време на войната цели библиотеки бяха разграбени и сега не бе останало много за разпродажбите. Щяха да изкарат непродадените до края на лятото книги с количка от мазето на енорийската зала в Нощта на кладите, да ги струпат на поляната край селото и да ги запалят.
Килнах глава настрани и изгледах с присвити очи купчината, която Дафи вече бе заделила: „С шейна и на кон до прокажените в Сибир“, „Естествена история“ на Плиний, „Мъченичеството на човека“ и първите два тома от „Мемоарите на Джакомо Казанова“ — купчина пълни глупости. С изключение може би на Плиний, който е написал някои удивителни неща за отровите.
Тръгнах бавно покрай масата и прокарвах пръсти по книгите, подредени с гръбчетата нагоре: Етел М. Дел. Е. М. Делафийлд, Уоруик Дийпинг…
Забелязала съм, по друг повод, че повечето от великите отровители в историята носят имена, започващи с буквата К, а пък сега срещах автори все с буквата Д. Надушвах ли нещо? Някаква тайна закономерност във Вселената?