Няколко секунди по-късно се отклонихме от главната улица и поехме по Канавката.
— Казваш, че е при Стобора, така ли?
Кимнах, вкопчила се здраво за седалката. По едно време ми се стори, че хванах доктор Дарби да поглежда крадешком към окървавените ми ръце на слабата светлина от таблото, но каквото и да си мислеше, не го сподели.
Носехме се по тесния път, а фаровете на Мориса осветяваха зеления тунел на дърветата и живите плетове с подскачащи лъчи. Профучахме покрай дома на семейство Бул толкова бързо, че за малко да не го забележа, макар съзнанието ми да отбеляза, че сега къщата тънеше в пълен мрак.
Прекосихме малкия каменен мост и навлязохме в горичката, а колата изведнъж подскочи и се стовари тежко върху амортисьорите си, когато доктор Дарби натисна спирачките само на сантиметри от фургона на циганката. Дори в тъмното познаваше забележително добре улиците и преките пътища на Бишъпс Лейси.
— Остани тук — нареди ми той. — Ако имам нужда от помощ, ще те повикам. — Отвори вратата на колата, заобиколи бързо фургона и изчезна.
Сама в тъмното потреперих неволно.
За да съм напълно честна, трябва да призная, че стомахът малко ме свиваше. Смъртта не ме притеснява, но раните ме изнервят. Зависеше от това какво щеше да намери доктор Дарби в караваната.
Въртях се нервно в колата и се опитвах да анализирам тази неочаквана реакция. Беше ли мъртва циганката? Мисълта, че може да е умряла, ме отвращаваше.
Макар със Смъртта да не бяхме стари приятелки, се познавахме бегло. Досега два пъти в живота си съм виждала трупове, и в двата случая…
— Флавия! — Докторът стоеше на вратата на фургона. — Донеси отвертка от кутията с инструменти в багажника.
„Отвертка ли? Защо…“
Май беше по-добре, че прекъсна мислите ми.
— Побързай. Донеси ми я.
При други обстоятелства сигурно щях да се ядосам на нахалството му да ми нарежда като на слуга, но прехапах език. Всъщност дори почти му простих.
Доктор Дарби започна да отвърта болтовете на пантите на вратата и аз забелязах колко силни ръце има за стар мъж. Ако не ги използваше, за да спасява живота на хората, от него щеше да стане виртуозен дърводелец.
— Развий последните — каза той. — Аз ще поема тежестта на вратата. Браво на теб… добро момиче.
Въпреки че не знаех защо правим това, бях негова покорна робиня.
Докато работехме, от време на време зървах циганката вътре. Доктор Дарби я бе вдигнал на леглото, където сега лежеше неподвижна с глава, увита в марли. Не знаех дали е мъртва, а ми беше неудобно да попитам.
Най-накрая вратата се откачи от рамката и за миг доктор Дарби я задържа пред себе си като щит. През ум ми мина образът на кръстоносец.
— Сега внимателно… да я оставим тук.
Той положи внимателно вратата на пода на фургона, където остана само по два сантиметра разстояние между печката и тапицираните седалки. После взе две възглавници от леглото, постави ги по дължина върху вратата, уви циганката в чаршаф, нежно я вдигна от леглото и я положи върху импровизираната носилка.
Отново се удивих от силата му. Жената тежеше поне колкото него.
— А сега да побързаме. Трябва да я закарам в болницата.
Значи циганката все пак беше жива. Смъртта бе отблъсната… поне засега.
Доктор Дарби взе друг чаршаф от леглото, накъса го на ленти и бързо ги подпъхна под вратата, уви ги около циганката и завърза краищата им на здрави възли.
Беше я положил така, че краката й бяха по-близо до празната рамка на вратата и сега се промъкна покрай нея и скочи на земята.
Чух как превъртя ключа в колата и запали двигателя. Моторът изрева и няколко секунди по-късно докторът подкара на заден ход към фургона.
След това се върна вътре.
— Хвани от този край — посочи той към краката на циганката. — По-лек е.
Промъкна се покрай мен, хвана горния край на вратата и започна да я плъзга към прага.
— Към страничната седалка. Точно така… полека.
Изведнъж разбрах какво се опитва да направи и докато доктор Дарби вдигаше вратата при главата на циганката, аз насочвах долния й край в пространството между седалката до шофьора и таблото.
Изпълнихме задачата изненадващо лесно. С циганката, стърчаща под остър ъгъл, малката кола приличаше на огромен тезгях за обработка на дърво, а самата циганка — на мумия, завързана за дъска.