„Не е най-удобният вариант, но върши работа“, помислих си аз.
— Ти ще трябва да останеш тук — рече доктор Дарби и се намести зад волана. — Няма място и за трима ни в старата кола. Стой мирна и не пипай нищо. Ще изпратя полицията веднага щом мога.
Имаше предвид, разбира се, че ще бъда в много по-малка физическа опасност, ако стоя на едно място, вместо да рискувам да се натъкна на нападателя на циганката, ако се прибера пеша до Бъкшоу.
Вдигнах вяло палци, за да покажа на доктора, че съм разбрала. По-бурна реакция щеше да е неуместна.
Той включи на скорост и колата потегли с чудатия си товар бавно през горичката. Пропълзя през извития като дъга мост и аз зърнах за последно циганката, чието лице изглеждаше мъртвешки бледо на светлината на внезапно показалата се луна.
Пет
Сега наистина бях сама.
Или пък не?
Не помръдваше и листенце. Наблизо нещо цопна във водата и аз затаих дъх. Видра може би? Или пък нещо по-страшно?
Дали нападателят на циганката все още бе край Стобора? Все още да се крие… да наблюдава… някъде сред дърветата?
Глупава мисъл, осъзнах веднага. От малка съм научила, че съзнанието най-много обича да се плаши само с невероятни истории, сякаш мозъчните клетки са група момичета скаути, скупчили се край лагерния огън в тъмнината на черепа.
Въпреки това потреперих, когато луната се скри зад облак. Беше доста хладно, когато дойдох тук с циганката, студено — когато яхнах Грай към селото, за да повикам доктор Дарби, а сега беше станало направо мразовито.
Светлината от фургона сияеше примамващо на топли оранжеви правоъгълници в синия мрак. Ако от комина се извиваше и струйка дим, гледката щеше да е като на онези картички към седмичните списания, които се поставяха в рамки: озаглавена „Циганска луна“, например.
Доктор Дарби беше оставил лампата да гори. Дали да вляза и да я угася?
Мина ми смътната мисъл за пестене на парафин и още по-смътната да постъпя като съвестен гражданин.
Да му се не види! Търсех си оправдание да вляза във фургона и да огледам хубавичко местопрестъплението. Защо не си признавах?
„Не пипай нищо“, беше предупредил доктор Дарби. Е, нямаше да пипам. Щях да си държа ръцете в джобовете.
Освен това по целия под вече имаше отпечатъци от стъпките ми. С какво щяха да навредят още няколко? Полицията дали щеше да познае, че едните кървави отпечатъци са били оставени час по-късно? „Ще видим.“
Още докато стъпвах на стъпалото, осъзнах, че ще трябва да действам бързо. Щом пристигнеше в болницата в Хинли, доктор Дарби щеше да позвъни в полицията — или да нареди на друг да я повика.
Нямах и минутка за губене.
От пръв поглед се виждаше, че циганката води скромен живот. Не открих писма, документи и книги — нямаше дори Библия. Бях я видяла да прави кръстен знак и ми се стори странно, че няма екземпляр от Светото писание в подвижния си дом.
В кош до печката имаше зеленчуци в доста лошо състояние, сякаш са задигнати набързо от някоя нива вместо купени чисти от пазара: картофи, цвекло, ряпа, лук — нахвърляни на куп.
Зарових ръка в коша и затършувах на дъното. Нямаше нищо друго, освен покрити с пръст зеленчуци.
Не знам какво търсех, но щях да разбера, ако го намерех. Ако бях циганка, дъното на кош със зеленчуци щеше да е сред предпочитаните ми скривалища.
Сега обаче ръцете ми бяха покрити не само със засъхнала кръв, но и с пръст. Изтрих ги в една мърлява кърпа, окачена на пирон, ала видях, че така няма да се почистя. Обърнах се към металния леген, свалих от лавицата кана, изрисувана с рози и бодли, и полях с вода мръсните си ръце една по една. Парченцата пръст и засъхналата кръв превърнаха водата в червена кал.
Побиха ме тръпки и потреперих леко. Напомних си, че червените кръвни телца са просто клокочеща супа от вода, натрий, калий, хлор и фосфор. Смесени в правилните пропорции обаче, те образуваха злокобно течно желе: желе с мистични свойства, което понякога носеше в сложната си алена структура не само благородство, но и коварство.
Изтрих отново ръце с кърпата и тъкмо се канех да изхвърля мръсната вода от легена навън в тревата, когато ме осени: „Не ставай глупава, Флавия! Оставяш след себе си пътека от доказателства, набиващи се на очи като рекламно табло!“
Инспектор Хюит ще побеснее. Не се и съмнявах, че той — независимо че беше четири часът сутринта — ще приеме обаждането на доктора.
Ако го разпитаха по-късно, доктор Дарби със сигурност щеше да си спомни, че не съм си мила ръцете и не съм се бърсала с кърпата в негово присъствие. И, освен ако не намереха доказателства, нямаше да е нужно да признавам, че съм нарушила нареждането му и съм влязла във фургона, след като е заминал.