Като въжеиграч слязох от фургона с легена в протегнатите ми напред ръце, сякаш поднасях дарове.
Отидох до реката, оставих легена на земята и развързах връзките на обувките си. Ако съсипех още един чифт чорапи, татко щеше да изпадне в истерия.
Нагазих боса във водата и потръпнах от внезапния студ. Най-добре щеше да е да изсипя легена към средата на реката, където бавното течение бе малко по-силно; по-близо можеха да останат издайнически следи по тревистия бряг и за пръв път в живота си изпитах благодарност за удобството на късите поли.
Нагазила до колене във водата, излях легена и оставих течението да отнесе издайническата течност. Когато водата, примесена със съсирена кръв и кал, се сля с реката и се понесе Бог знае накъде, въздъхнах облекчено. Доказателствата — или поне част от тях — вече бяха извън обсега на инспектор Хюит и хората му.
Прецапах обратно до брега, ала стъпих тежко на един подводен камък и си ударих палеца на крака. Едва не пльоснах по очи във водата, но размахах тромаво ръце и се спасих. Легенът също изигра роля на противотежест и излязох задъхана, но изправена, на сушата.
Но я чакай малко! Кърпата! Отпечатъците от мръсните ми кървави ръце бяха останали по цялата кърпа!
Изтичах във фургона. Както и очаквах, върху нея имаше два забележително ясни отпечатъка с размерите на дланите на Флавия. Какъв късмет, че се сетих!
Направих още един преход до брега; отново нагазих в ледената вода, където изпрах и изплакнах кърпата няколко пъти и присвих лице от усилие, когато я изцедих с няколко изненадващо ожесточени извивания на китките. Чак когато водата, която капеше обратно в реката, бе кристалночиста на лунната светлина, се върнах на брега.
Окачих кърпата на мястото й на пирона и започнах да дишам нормално. Дори да изследваха памучните нишки, полицаите нямаше да открият нищо необичайно. Доволно изсумтях.
„Вижте ме само, помислих си. Действам като престъпник.“ Полицията никога нямаше да ме заподозре в нападението над циганката. Или грешах?
Нали все пак последно аз съм забелязана с нея. Тръгването ни от панаира с фургона й бе дискретно като цирков парад. А след това в Канавката ни видя госпожа Бул, която подозирах, че с радост ще даде фалшиви показания срещу член на семейство Де Лус.
Какво беше казала? „Ти си едно от момичетата на Де Лус от Бъкшоу“. Още чувах разярения й глас: „Навсякъде бих познала тези студени сини очи.“
Тежки думи. За какво ли ни беше обидена?
Мислите ми прекъсна далечен шум: шумът от двигател на автомобил, който се друса по каменистия път. Последва металическото стъргане от превключване на по-ниска скорост.
Полицията!
Скочих на земята и хукнах към моста. Разполагах с достатъчно време — но нито секунда повече — да заема позата на зорък наблюдател. Качих се на каменния парапет и застанах така, сякаш позирах за статуята на Уенди от „Питър Пан“: седнала превзето, приведена леко напред с облекчение, подпряла длани върху камъка за равновесие и загрижено сбърчила чело. Надявах се да нямам твърде угоднически вид.
Не мина и минута и фаровете на колата проблеснаха върху дърветата от лявата ми страна и няколко секунди по-късно син „Воксъл“ спря рязко на моста.
На фона на мощните лъчи на фаровете обърнах бавно лице към тях, като в същото време вдигнах безразлично ръка, сякаш за да предпазя очите си от безмилостната светлина.
Зачудих се как ли изглеждам на инспектора.
Последва тревожно мълчание, както в краткото време, след като лампите в залата угаснат и преди оркестърът да засвири увертюрата.
Вратата на колата се затръшна тежко и инспектор Хюит се приближи бавно към мен на светлината на фаровете.
— Флавия де Лус — каза той сухо с делови тон: твърде сух, за да разбера дали се е зарадвал, или възмутил да ме завари на местопрестъплението.
— Добро утро, инспекторе — поздравих го аз. — Много се радвам да ви видя.
Малко се надявах, че и той ще отговори в същия дух, но не го направи. Неотдавна му помогнах с няколко заплетени разследвания. Редно би било да прелива от благодарност, но не му личеше.
Инспекторът се приближи бавно до най-високата точка на сводестия мост и се взря в поляната, където бе паркиран фургонът.