— Оставила си отпечатъци от стъпки в росата — каза той.
Проследих погледа му и ги видях: осветени от ниските фарове на Воксъла, и макар отпечатъците на доктор Дарби и следите от гумите на колата му да бяха избледнели, следите от всяка моя стъпка лежаха черни и пресни в мократа сребриста трева на поляната чак до вратата на фургона.
— Трябваше да кипна вода — отвърнах аз. Това беше класическо женско оправдание и никой мъж в историята не го бе поставял под съмнение.
— Разбирам — отвърна инспекторът и замълча.
По-късно щях да се завъртя набързо зад фургона за всеки случай. Никой нямаше да ме забележи.
Мълчахме и всеки от нас чакаше да види какво ще каже другият. Беше като игра: който проговори пръв — губи.
Пръв наруши мълчанието инспектор Хюит.
— Настръхнала си — рече той, взрян в мен. — Най-добре седни в колата.
Обърна се в края на моста.
— В багажника има одеяло — добави и изчезна сред сенките.
У мен се надигна гняв. Този мъж — мъж с най-обикновен костюм и само значка на рамото — ме отстраняваше от местопрестъплението ми. Все пак нали аз първа го открих?
Нима са отстранили така Мария Кюри, след като е открила полония? Или радия? На нея беше ли й казал някой да седне в колата?
Не беше честно.
Едно местопрестъпление, разбира се, не бе разтърсващо откритие, но инспекторът можеше поне да ми благодари. Все пак циганката беше нападната на територията на Бъкшоу, моя наследствен дом. Нима не спасих живота й, яхнала кон в нощта, за да повикам помощ?
Със сигурност имах право поне на една благодарност. Но не… „Седни в колата“, каза инспекторът и сега — когато осъзнах с прискърбие, че законът не знае думата „благодарност“ — усетих как пръстите ми неволно се свиват в юмруци.
Макар да бе на местопрестъплението едва от няколко минути, знаех, че между нас с инспектора се е издигнала стена. Ако очакваше Флавия де Лус да му сътрудничи, щеше да се наложи да се потруди за това.
Шест
Каква наглост само!
Реших да не му казвам нищо.
На поляната от другата страна на извития мост виждах сянката му да се движи бавно зад пуснатите пердета на фургона. Представих си как стъпва внимателно между кървавите петна по пода.
За мое учудване светлините угаснаха и няколко секунди след това инспекторът се върна на моста.
Изглеждаше изненадан да види, че още съм там, където ме остави. Без да каже и дума, той отиде до багажника, извади карирано одеяло и го наметна на раменете ми.
Ядно свалих одеялото и му го върнах. Изненадах се, че ръцете ми треперят.
— Не ми е студено, благодаря — казах с леден тон.
— Може би не ти е студено — отново ме загърна той, — но си в шок.
„В шок ли? Как пък не! Никога не съм изпадала в шок.“ За мен това беше напълно ново и непознато изживяване.
Инспектор Хюит сложи една ръка на рамото ми, а с другата ме хвана за лакътя, заведе ме до колата и ми отвори вратата. Тръшнах се на седалката като камък и изведнъж се разтреперих като лист.
— Най-добре да те закарам до вас — каза той, качи се в автомобила и запали двигателя. Обгърна ме вълна топъл въздух от парното и се зачудих как се стопли толкова бързо. Може би колата беше специален модел, произвеждан само за полицията… специално проектиран да предизвиква ступор. Може би…
И след това не помня нищо до момента, в който спряхме на постланата с чакъл алея пред главния вход на Бъкшоу. Не помня как сме минали през Канавката, по главната улица, покрай „Свети Танкред“ и как сме стигнали до Бъкшоу. Но ето че си бях у дома и очевидно бяхме изминали целия този път.
Изненадах се, когато видях Догър на вратата — сякаш е чакал там цяла нощ. С преждевременно побелялата си коса, осветена отзад от лампите във вестибюла, той ми заприлича на свети Петър пред райските порти, дошъл да ме посрещне у дома.
— Можех да се прибера пеша — обърнах се към инспектора. — Разстоянието е по-малко от километър.
— Разбира се, но возенето е за сметка на Негово величество.
Подиграваше ли ми се? В последно време инспекторът на два пъти ме беше откарвал до дома и в един от случаите заяви ясно, че що се отнася до изразходването на бензин, хазната на краля не е бездънна.
— Сигурен ли сте? — попитах странно замаяна.
— Разходите са покрити от личния му портфейл.