Сякаш насън изкачих тежко стъпалата до входната врата. Стигнах горе, а Догър се засуети около одеялото на раменете ми.
— Отивайте в леглото, госпожице Флавия. След малко ще ви донеса топла напитка.
Докато се тътрех изтощена по витото стълбище, чух, че Догър и инспекторът си говорят тихо, но не долових нито дума.
Горе в източното крило влязох в стаята си и дори без да сваля карираното одеяло на Негово величество, се проснах по очи на леглото.
Взирах се в чашата с какао на нощното си шкафче.
Видях дебелия кафяв каймак, образувал се на повърхността като ледена коричка върху кално езеро, и нещо в основата на езика ми подскочи като козле, а стомахът ми се обърна. Малко неща мразя, но на първо място сред тях е каймакът на млякото. Ненавиждам го.
Дори мисълта за удивителния химичен процес, който води до образуването му — протеините в млякото кипват и се разграждат, а когато изстинат, се свързват наново в гъстата ципа, — не ме утеши. По-скоро бих яла паяжини.
Какаото, разбира се, вече беше изстинало като вода в канавка. По редица сложни причини, коренящи се в миналото на рода ми, източното крило на Бъкшоу, както вече споменах, не се отопляваше, но нямаше за какво да се оплаквам. Сама избрах да обитавам тази част от къщата. Догър сигурно…
Догър!
За миг събитията от предишния ден нахлуха в съзнанието ми като заблудена гръмотевица и също като онези свирепи светкавици, за които разправят, че удрят от земята към небето, мислите ми се заредиха в обратен ред: първо инспектор Хюит и доктор Дарби, Канавката, после кръвта — кръвта! — сестрите ми Дафи и Фели, циганката и конят й Грай, и накрая панаирът в църковния двор — спомените се трупаха един след друг, но всеки един беше ярък.
Гръм ли ме беше ударил? Затова ли се чувствах толкова странно наелектризирана като гребен, търкан в хартия?
Не, не беше това — ала нещо ми убягваше.
„Е, ще се обърна на другата страна и ще поспя“, помислих си аз.
Само че не успях. Утринното слънце, нахлуващо през прозорците, дразнеше очите ми, които пареха, сякаш някой е хвърлил кофа с пясък в лицето ми.
Може би една вана ще ме разсъни. Усмихнах се при тази мисъл.
Дафи щеше да се облещи, ако научи, че възнамерявам да се изкъпя без заплахи. Викаше ми „Мърлявата Флавия“, поне когато татко не беше наоколо.
Самата тя най-много обичаше да се потопи във вана с гореща вода с книга в ръка и да чете, докато водата изстине.
„Все едно четеш в собствения си ковчег, казваше след това, само че без вонята.“
Не споделях ентусиазма й.
Мислите ми прекъсна тихо почукване на вратата. Увих се плътно в карираното одеяло и като пингвин се заклатушках през стаята.
Беше Догър с прясна чаша топло какао в ръка.
— Добро утро, госпожице Флавия.
Не попита как се чувствам, но въпреки това усетих, че ме наблюдава внимателно.
— Добро утро — отвърнах. — Би ли го оставил на масата? Съжалявам за какаото от снощи. Твърде уморена бях, за да го изпия.
Догър кимна и размени чашите.
— Полковникът иска да ви види в салона. Инспектор Хюит е с него.
Проклятие! Нямах време да обмисля внимателно нещата. Колко от историята трябваше да разкажа на инспектора и какво да премълча?
Да не говорим за татко! Какво щеше да каже, когато разбере, че най-малката му дъщеря е била навън цяла нощ и е газила в кръвта на циганка, която той някога е изгонил от земите ни.
Догър явно усети тревогите ми.
— Струва ми се, че инспекторът се интересува от здравословното ви състояние, госпожице. Ще им предам, че слизате.
Изкъпана и облечена с рокля с волани, слязох бавно по стълбището. Фели извърна очи от едно огледало във вестибюла, в което разглеждаше лицето си.
— Сега вече здраво загази — каза тя.
— Разкарай се — отвърнах любезно.
— Половината участък на Хинли е по петите ти и въпреки това намираш време да се сопваш на сестра си. Надявам се, не очакваш да ти идвам на свиждане, когато те тикнат в дранголника.
Минах покрай нея с цялото достойнство, което успях да намеря у себе си, и прекосих вестибюла. На вратата на салона се спрях за кратка молитва: „Боже, благослови ме и ми покажи пътя; изпълни ме с търпение и светкавична съобразителност.“
Отворих вратата.
Инспектор Хюит стана от пухкавия фотьойл, където Дафи обикновено четеше, преметнала крака през страничната облегалка. Татко стоеше пред камината, а половината от лицето му, която се падаше в сянка, се отразяваше в огледалото.