— Ето те и теб, Флавия — рече той. — Инспекторът тъкмо ми разказваше, че бързите ти действия са спасили живота на една жена. Браво на теб.
Браво?… Браво?
Баща ми ли го каза? Или някой от древните богове го използваше като кукла на вентролог, за да предаде похвалата си от връх Олимп?
Не, едва ли щеше да избере татко за вестоносец. През единайсетте си години живот не помнех нито веднъж да ме е похвалил и сега, когато го направи, нямах ни най-малка представа как да реагирам.
Инспекторът ме измъкна от неловкото положение:
— Браво, наистина. Лекарите казаха, че въпреки жестокото нападение, жената се е отървала само с пукнат череп. На нейните години, разбира се…
Татко го прекъсна:
— Доктор Дарби позвъни да ти благодари, Флавия, но Догър му каза, че спиш. Аз лично приех обаждането му.
Татко е говорил по телефона? Не можех да повярвам! Татко позволяваше „апаратът“, както го наричаше, да стои у дома с изричното нареждане да се използва само за най-спешни случаи: като Апокалипсиса например.
Доктор Дарби обаче бе приятел на татко. Знаех, че чичо доктор съвсем скоро ще чуе строга лекция относно нарушаването на тази заповед, ала в крайна сметка щеше да го преживее.
— Въпреки това — продължи татко с малко по-мрачно изражение, — ще трябва да обясниш защо си се скитала при Стобора посред нощ.
— Горката циганка — смених темата аз. — Шатрата й изгоря на панаира и тя нямаше къде да отиде.
Докато говорех, следях изражението на татко, за да видя дали ще се сети. Нали все пак той е изгонил Джони Фаа и жена му от Бъкшоу? Дали беше забравил за този инцидент? Почти със сигурност нямаше представа, че действията му са довели до смъртта на Джони Фаа на пътя, но аз определено нямаше да му го кажа.
— Спомних си за проповедта на викария за християнското съчувствие…
— Да, да, Флавия — прекъсна ме татко. — Много похвално.
— Казах й, че може да спре при Стобора, но само за една нощ. Знаех, че ти…
— Благодаря ти, Флавия, достатъчно.
— … ще одобриш постъпката ми.
Горкият татко: обезоръжен и надхитрен. Почти ми стана жал за него.
Той сви показалец и докосна с кокалче двата си мустака един след друг: първо десния, после левия — едва доловим нервен жест, който военните офицери вероятно използваха от незапомнени времена. Обзалагам се, че и Юлий Цезар е попипвал с кокалчета мустаците си точно по този начин.
— Инспектор Хюит иска да поговори с теб. Тъй като става въпрос за поверителна информация за лица, които не познавам, ще ви оставя сами.
Татко кимна на инспектора и излезе. Чух как вратата на кабинета му се отваря и затваря, преди да потърси убежище при марките си.
— А сега — каза инспекторът, прелисти бележника си и свали капачката на химикалката си. — Започни отначало.
— Не можах да заспя — започнах аз.
— Не от това начало — рече инспектор Хюит, без да вдига очи. — Разкажи ми за панаира.
— Влязох в шатрата на циганката, за да ми предскаже бъдещето.
— И предсказа ли ти го?
— Не — излъгах аз.
Последното нещо на света, което бих споделила с инспектор Хюит, беше видението за жената в планината — жената, която искала да се върне у дома от студа. Нямаше да му кажа и за жената, в която се превръщах.
— Без да искам, прекатурих свещта и преди да се усетя… аз…
За моя изненада при спомена за случилото се долната ми устна потрепери.
— Да, чух за това. Викарият ми разказа подробно, както и доктор Дарби.
Преглътнах и се зачудих дали някой е съобщил как се бях скрила зад един павилион, докато шатрата на циганката гореше.
— Горкичката — каза той нежно. — Доста шокиращи неща преживя, нали?
Кимнах.
— Ако знаех какво вече ти се е случило, щях да те заведа направо в болницата.
— Няма нищо — отвърнах решително. — Ще се оправя.
— Сигурна ли си?
— Не — преглътнах сълзите си.
И изведнъж от устата ми се изля всичко: от панаира до Стобора, без да пропусна избухването на госпожа Бул; от изфабрикуваната история, че не съм могла да заспя, загрижена за здравето на циганката, до това как я открих в локва кръв във фургона. Не пропуснах нито една подробност.
С изключение на Бруки Хеъруд, разбира се.