Това го пазех за себе си.
Смея да твърдя, че представлението ми бе великолепно. Както бях научила от ранна възраст, няма по-добър начин да прикриеш лъжа — или поне да скриеш, че очевидно премълчаваш нещо — от това да го удавиш в емоционален изблик от истини.
През цялото време химикалката на инспектор Хюит летеше по страниците и записваше всяка моя дума. „Явно използва стенография“, помислих си, докато го наблюдавах. По-късно щеше да препише бележките си по-подробно, по-спретнато и по-четливо.
Може би ги диктуваше на съпругата си Антигона. Запознах се с нея неотдавна на едно представление на куклен театър в енорийската зала. Тя дали ме помнеше?
Представих си я как седи зад пишещата машина на кухненската маса в стилно обзаведената им къща с изправен гръб и идеална стойка и с пръсти, летящи по клавишите. Щеше да носи обеци като големи халки и копринена блуза в цвят пепел от рози.
— Флавия де Лус? — Щеше да вдигне въпросително големите си черни очи към съпруга си. — Това не е ли очарователното момиче, с което се запознах в „Свети Танкред“, скъпи?
Очите на инспектор Хюит щяха да проблеснат.
— Същата, мила. — Щеше да отвърне той и да поклати глава при спомена за мен. — Същата.
Почти приключих с показанията си, тъй като стигнах до момента, в който самият инспектор се появи на местопрестъплението при Стобора.
— Това е достатъчно засега — каза той, затвори бележника и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. — Помолих сержант Грейвс да намине по-късно, за да ти вземе отпечатъци. Рутинна процедура.
Сбърчих чело, но тайничко се зарадвах. Усмихнатият сержант с трапчинките, който обичаше да намигва, бе станал един от любимците ми от участъка в Хинли.
— Предполагам, че ще разгледат всички отпечатъци — казах услужливо. — И моите, и на доктор Дарби.
„И на нападателя на циганката“, можеше да добави инспекторът, но не го направи. Вместо това стана и ми подаде ръка за здрависване, официално като на градински прием у кралското семейство.
— Благодаря ти, Флавия. Много ни помогна… както винаги.
Както винаги ли? Инспекторът надсмиваше ли ми се?
Но не — стисна здраво ръката ми и ме погледна право в очите.
Страхувам се, че се усмихнах самодоволно.
Седем
— Догър! — извиках аз. — Ще дойдат да ми вземат отпечатъците!
Догър вдигна очи от безчетните сребърни прибори, които полираше на кухненската маса. За миг лицето му беше напълно безизразно, но после рече:
— Надявам се, ще ви ги върнат непокътнати.
Примигнах. Нима Догър се шегуваше? Отчаяно се надявах да е така.
Той беше понесъл жестоки страдания в Далечния изток по време на войната. Понякога мислите му бяха като сложна плетеница от счупени въжени мостове, свързващи миналото и настоящето. Ако се е шегувал преди, то аз не съм го чувала. В такъв случай сега това беше знаменателно събитие.
— Ха-ха-ха! — засмях се прекалено силно. — Страшна шега, Догър. Да ми ги върнат непокътнати… Трябва да я кажа на госпожа Малит.
Нямах никакво намерение да споделям този важен миг с готвачката, но понякога ласкателствата нямат спирка.
Догър разтегли устни в лека усмивка, върна една вилица за риба в сандъка за прибори и взе друга. Сребърните прибори на фамилия Де Лус се съхраняваха в тъмен сгъваем сандък, който, щом се отвореше, разкриваше гледка към забележително разнообразие от вилици за риба, черпаци за пунш, решетъчни лъжици, правоъгълни лъжички, вилици за омари, щипки за захар на бучки, ножички за гроздове и лъжички за пудинг, подредени стъпаловидно като многобройни сребристи сьомги, подскачащи по каменните тераси на поток с цвят на уиски някъде из Шотландия.
Догър беше домъкнал тежкия сандък на кухненската маса за ритуалното почистване на приборите — на вид безкрайно занимание, което отнемаше по-голямата част от времето му и което аз никога не се уморявах да наблюдавам.
Госпожа Малит обичаше да разказва как като малка ме заварили върху масата да си играя с кукли, които съм била направила, като съм облякла семейство сребърни вилици със сгънати салфетки. Еднаквите им лица — дълги носове и заоблени бузи — бяха само леко загатнати от гравираните букви „ДЛ“ на всяка дръжка и се изискваше голямо въображение, за да си ги представиш. Кръстила съм ги семейство Мъмпетър: мама Мъмпетър, татко Мъмпетър и трите им малки дъщери, които — макар обременени с по три или четири крака — съм разхождала и въртяла в танци върху плота на масата. Още помнех Гриндълстик — трикракото човече, което бях сътворила от вилица за кисели краставички; то правеше невероятни акробатични номера, докато не закачих един от краката му в някакъв процеп и не го счупих.