Стиснах очи и се концентрирах: Дикенс… Дойл… Дюма… Достоевски — виждала съм книги на всички тези писатели в ръцете на Дафи.
Самата тя възнамеряваше да стане писателка, когато порасне. С име като Дафни де Лус нямаше как да не успее!
— Дафи! Няма да повярваш…
— Тихо! — сопна се тя. — Нали ти казах да не ми говориш, докато чета.
Сестра ми можеше да бъде и най-противната свиня на света, когато поискаше.
А невинаги беше така. Когато бях по-малка например и татко й наредеше да следи дали си казвам молитвите вечер, тя ме научи да ги изричам на свински латински и двете се въргаляхме по пухените възглавници и се смеехме до пръсване.
„Же-бо, ви-сло-го-бла ко-тат, Ли-фе и жа-спо-го Лит-ма. И Гър-до!“
Но с годините нещо в отношението със сестрите ми се промени.
Малко засегната, протегнах ръка към томче, което лежеше върху останалите книги: „Огледало на Лондон и Англия“. Реших, че тази книга ще се хареса на Фели, която бе луда по огледалата. Може пък да я купя и да я прибера за деня, в който щях да изпитам малко вероятния порив да й направя подарък, или пък да я използвам като дар за примирие. И по-странни неща са се случвали.
Разлистих страниците и веднага видях, че не е роман, а пиеса — навсякъде имаше имена и реплики. Някой на име Адам казваше на някакъв шут:
„Колко подходящо мото за един познат“, помислих си аз и погледнах към Нед, който докосваше леко шията на сестра ми, а тя се правеше, че не забелязва. Неколкократно съм виждала Нед да си дава вид, че работи в двора на „Тринайсетте патока“ с халба ейл — и понякога с Мери Стоукър, дъщерята на гостилничаря, — хванала го под ръка. Осъзнах с неочакван шок, че без чашата ейл и момиче под ръка Нед изглеждаше някак си незавършен. Защо не съм го забелязала досега? Може би, също като доктор Уотсън от радиопиесата „Скандал в Бохемия“, понякога и аз гледах, но не виждах. Трябваше да се замисля по въпроса.
— Предполагам, че е твое дело — каза внезапно Дафи, докато оставяше една и вземаше друга книга. Тя посочи към групичката хора, зяпнали димящите останки от шатрата на циганката. — Типично в стила на Флавия де Лус.
— Гледай си работата. Щях да ти помогна да занесеш тъпите си книги до вкъщи, но сега ще си ги мъкнеш сама.
— О, престани! — хвана ме тя за ръкава. — Моля те, прости ми. — Струните на душата ми свирят „Реквием“-а на Моцарт, а една непослушна сълза се изтърколи от дясното ми око.
Отдалечих се с безгрижно подсвиркване. По-късно щях да се занимая с безочливото й поведение.
— Пусни ме, Бруки! Боли!
Хленчещият глас долетя някъде иззад павилиона за игри на табло и когато осъзнах, че принадлежи на Колин Праут, спрях и се ослушах.
Прилепих се о каменната стена на църквата, прикрита зад платнището на лотарийния павилион, откъдето можех да подслушвам необезпокоявана. Със задоволство установих, че и през пролуките между грубите греди на павилиона ми се предоставя чудесна гледка към Колин.
Той се гърчеше, стиснат от ръката на Бруки Хеъруд, като огромна риба с килнати накриво очила и мръсна, чорлава сламеноруса коса, а голямата му влажна уста бе зинала в опит да си поеме въздух.
— Пусни ме. Нищо не съм направил.
С другата си ръка Бруки хвана дъното на торбестите панталони на Колин и го обърна рязко с лице към димящите останки от шатрата на циганката.
— А кой тогава го направи? — попита той и разтърси момчето, за да подчертае думите си. — Където има дим, има и огън. Където има огън, има и кибрит. А където има кибрит, там е и Колин Праут.
— Чакай — рече Колин и се опита да пъхне ръка в джоба си. — Виж, преброй ги! Просто ги преброй, Бруки. Колкото вчера са. Три. Не съм палил нито една.
Щом Бруки отпусна хватката си, Колин се стовари на земята, претърколи се на лакти, бръкна в джоба на панталона, извади кибритена кутия и я размаха пред мъчителя си.
Бруки вдигна глава и подуши въздуха, сякаш за да се ориентира. С мазната си коса, гумените ботуши, дългото си мушамено яке и — въпреки горещия летен ден — вълнения шал, който висеше като алена змия на дебелия му врат, той приличаше на ловец на плъхове от роман на Дикенс.
Преди дори да успея да се зачудя какво да правя, Колин стана и двамата тръгнаха бавно през двора, а Колин се изтупваше и свиваше рамене, сякаш не го бе грижа.