Може би трябваше да изляза иззад платнището, да си призная, че аз съм виновна за пожара и да кажа на Бруки да пусне момчето. Ако той откажеше, можех бързо да изтичам при викария или да повикам някой от другите мъжаги наоколо. Но не го сторих. И простичката причина за това, осъзнах смразена, беше следната: страхувах се от Бруки Хеъруд.
Бруки беше непрокопсаникът на Бишъпс Лейси.
— Бруки Хеъруд ли? — изсумтя Фели в деня, в който госпожа Малит предложи да го наемем да помага на Догър за плевенето на градината и подкастрянето на живите плетове в Бъкшоу. — Та той е прокуден на издръжка, нали? Животът ни няма да струва пукната пара, ако той се мотае наоколо.
— Какво означава да е на издръжка? — попитах, когато Фели се врътна и излезе от кухнята.
— Знам ли, миличка? — отвърна госпожа Малит. — Майка му е онази жена с боите в Молдън Фенуик.
— С боите ли? Къщи ли боядисва?
— Къщи ли? Мили Боже, не, рисува картини. Разни богаташи на коне и други такива. Може пък един ден и вас да нарисува. Теб и госпожица Офелия, и госпожица Дафни.
При тези думи изсумтях високомерно и излязох бързо от стаята. Ако ще ме рисуват с маслени бои, ще ме полират и ще ме слагат в рамка, то щях да позирам в химичната си лаборатория и никъде другаде.
Обкръжена от колбите, стъклениците и епруветките, щях да бъда уловена в мига, в който вдигам нетърпеливо глава от микроскопа, както прави прачичо Таркуин де Лус на своя портрет, който още виси в галерията на Бъкшоу. Също като чичо Тар щях да съм видимо раздразнена. Без коне и богаташи за мен, ако обичате.
Над църковния двор все още се стелеше лека димна пелена. Сега, след като повечето зяпачи се бяха разпръснали, обгорените димящи останки от шатрата на циганката се виждаха ясно от пътеката. Но интереса ми привлече не толкова обгореният кръг в тревата, колкото онова, което по-рано бе скрито зад него: цигански фургон, изписан в ярки цветове.
Фургонът бе масленожълт с алени капаци на прозорците и летви отстрани, които се извиваха леко навън под заоблен покрив и му придаваха вид на самун хляб, набъбнал над ръбовете на тавата. От жълтите колела до кривия ламаринен комин и от сводестите прозорчета до богато резбованите скоби от двете страни на вратата каруцата приличаше на излязла от приказка. Сякаш за да допълни сцената, един стар гърбав кон пасеше живописно сред наклонените надгробни плочи в дъното на църковния двор.
Беше цигански кон. Веднага го познах от една снимка в „Кънтри Лайф“. С дългата козина на краката, опашката и гривата, надвиснала над лицето му (изпод която очите му надзъртаха свенливо като на Вероника Лейк), кончето приличаше на кръстоска между порода клайдсдейл и еднорог.
— Флавия, миличка — обади се глас зад мен. Беше Денуин Ричардсън, викарият на „Свети Танкред“. — Доктор Дарби ще ти е много задължен, ако изтичаш да вземеш кана лимонада от дамите в кухнята.
Раздразненият ми поглед сигурно го накара да се почувства гузен. Защо с единайсетгодишните момичета винаги се държат като с прислуга?
— Бих отишъл лично, но докторът смята, че бедната жена може да се притесни от пасторското ми облекло и така нататък, и…
— С удоволствие ще отида, отче — казах ведро аз, при това искрено. С кана лимонада в ръка щях да имам достъп до медицинската палатка на „Свети Йоан“.
След миг влетях в кухнята на енорийската зала („Извинете, спешен случай!“), грабнах запотена кана лимонада с лед и сега, вече в сумрака на медицинската палатка, изсипвах напитката в напукана глинена чаша.
— Надявам се, че сте добре — подадох чашата на циганката. — Съжалявам за шатрата. Ще платя щетите, разбира се.
— Ммм, няма нужда — възрази доктор Дарби. — Тя вече обясни, че е било злополука.
Страховито зачервените очи на жената ме гледаха предпазливо, докато отпиваше.
— Доктор Дарби, може ли за момент? — попита викарият, който пъхна глава между платнищата като костенурка, за да не се види свещеническата му якичка. — Госпожа Пийсли е при павилиона за кегли и казва, че нещо й прилошало.
— Хм — промърмори лекарят и затвори чантата си с щракване. — Сега трябва да си почиваш — добави той на циганката, а после се обърна към мен: — Остани при нея, няма да се бавя.
На излизане той заяви, без да се обръща конкретно към някого:
— Никога не вали.
Известно време стоях и неловко се взирах в краката си, докато се опитвах да измисля какво да кажа. Не смеех да погледна циганката в очите.