Две
Минахме бавно по главната улица, където копитата на коня тропаха силно по паважа.
— Как се казва? — посочих аз старото животно.
— Грай.
— Грей ли?
— Грай. „Кон“ на цигански.
Запомних тази странна информация за употреба в бъдеще, когато в удобен момент щях да я натикам в лицето на всезнаещата си сестра Дафи. Тя, разбира се, щеше да се престори, че го знаела от край време.
Сигурно силното трополене бе привлякло госпожица Кул, пощаджийката на селото, която изтича в предната част на магазина си за бонбони. Когато ме забеляза до циганката, тя зяпна и вдигна ръка пред устата си. Въпреки дебелото стъкло на витрината и улицата, която ни делеше, почти чух ахването й. Гледката как отвеждат най-малката дъщеря на полковник Хавиланд де Лус с цигански фургон, независимо колко пъстро изрисуван бе той, явно причиняваше силен шок.
Размахах ръка с неестествено разтворени пръсти като бърсалка за прах, сякаш казвах: „Голяма веселба!“ Всъщност ми се искаше да скоча на крака, да заема тържествена поза и да подхвана една от онези песни, които поелите на път герои в мюзикълите винаги пеят, но се преборих с порива и се задоволих със злокобна усмивка и още едно помахване с пръсти.
Скоро новината за отвличането ми щеше да се разнесе като горски пожар. По селата беше така и Бишъпс Лейси не правеше изключение.
„Живеем толкова наблизо, че все едно сме в Дядовата ръкавичка“, обичаше да казва госпожа Малит.
Силна кашлица прекъсна мислите ми. Циганката се бе превила и се стискаше за ребрата. Поех юздите от ръцете й.
— Изпихте ли лекарството, което ви даде докторът? — попитах я аз.
Тя поклати глава, а очите й приличаха на два червени въглена. Колкото по-скоро закарах фургона до Стобора и сложех жената да си легне, толкова по-добре.
Минахме покрай „Тринайсетте патока“ и по „Кау Лейн“. Малко по на изток пътят завиваше на юг към Додингсли. Още бяхме далеч от Бъкшоу и Стобора.
Точно зад последния ред къщи, тесен път, известен сред местните хора като Канавката, се отклоняваше надясно — хлътнал каменист проход, който заобикаляше западния склон на хълма Гудгър и водеше почти направо през нивите до югоизточния край на Бъкшоу и до Стобора. Без да се замисля, дръпнах юздите и главата на Грай към него.
След сравнително безпроблемните първи петстотин метра, сега фургонът се заклати застрашително. Докато се друсахме по острите камъни, пътеката се стесни още повече и коловозите станаха по-дълбоки. От двете страни ни притискаха високи брегове, толкова стръмни и обрасли с преплетени коренища на стари дървета, че колкото и да се разклащаше караваната, нямаше как да се преобърне.
Пред нас като шията на голям зелен лебед обраслият с мъх клон на древна върба се бе навел и образуваше огромна арка над пътя, под която едва имаше място да се мине.
— Това е клонът на обирджиите — обясних аз. — Тук крадците причаквали пощенските дилижанси.
Циганката не отвърна: изглежда, не я интересуваше. За мен клонът на обирджиите беше любопитно късче от местната история.
През XVIII век Канавката била единственият път между Додингсли и Бишъпс Лейси. Затрупана от сняг през зимата и наводнявана през пролетта от топящите се ледове, Канавката си бе извоювала репутация, запазила се и досега, двеста години по-късно, на отблъскващо, ако не и направо опасно място.
„Обитавана от призраците на историята“, ми каза веднъж Дафи, докато надписваше името на пътя върху картата, която правеше на „Бъкшоу и прилежащи територии“.
С подобна препоръка Канавката би трябвало да е едно от любимите ми места в Бишъпс Лейси, но не беше. Само веднъж се осмелих да измина почти цялата й дължина с Гладис, верния ми велосипед, преди странно и обезпокоително усещане да пропълзи по тила ми и да ме накара да обърна назад. През онзи ден беше мрачно, със силни пориви на вятъра, студени превалявания и ниско надвиснали облаци, един от онези дни, в които…
Циганката грабна юздите от ръцете ми и ги дръпна рязко.
— Стой! — рече тя и спря коня.
Високо на обраслия с мъх клон седеше дете и смучеше палеца си.
Циганката направи кръстен знак с пръсти и промърмори нещо, което прозвуча като „Хилда Муир“.
— Я! — добави тя и дръпна юздите. — Я! — и Грай тръгна и раздруса караваната.
Минахме бавно под клона и детето спусна крака и затропа с пети по покрива на фургона, което предизвика страховито кухо барабанене зад нас.