Ако бях последвала инстинкта си, щях да се кача на клона и най-малкото да нахокам хубавичко сополанкото. Но само един поглед към циганката и разбрах, че понякога трябва просто да си замълчиш.
Трънливи къпинови клонки закачаха фургона, докато се клатушкаше по пътя, но циганката като че ли не забелязваше.
Беше се привела над юздите с вперени в хоризонта воднисти очи, сякаш само външната й обвивка бе в настоящия век, а душата й беше избягала на далечно място в мрачна, забулена от мъгли земя.
Пътеката малко се разшири и миг по-късно вече се движехме бавно покрай разнебитена дървена ограда. Зад нея запусната къща, изглежда, бе скована от изхвърлени врати и разбити капаци за прозорци. Песъчливият двор беше осеян с боклуци, сред които зърнах захвърлена готварска печка, старомодна детска количка с две липсващи колела, няколко изтърбушени коли и навред разпръснати купища консервни кутии. Струпани тук-таме из двора стояха порутени бараки — навеси, набързо сковани с пирони от изгнили, плесенясали дъски.
Над всичко това, от няколко димящи купчини боклук, се издигаше сив парлив пушек, който придаваше на мястото вид на огнения ад от илюстрациите на викторианска Библия. Във вана насред калния двор седеше малко дете; то извади палеца си от устата в мига, в който ни видя, и нададе силен и продължителен вой.
Всичко изглеждаше покрито с ръжда. Дори рижата коса на детето допълваше впечатлението, че сме се отклонили и сме попаднали в чудата земя на разложение, където царуваше окислението.
Окислението, не ми омръзва да си припомням, е резултат от атаките на кислорода. Дори в този миг кислородът разяждаше собствената ми кожа и кожата на циганката до мен, макар ясно да се виждаше, че при нея процесът е в доста по-напреднала фаза.
В химическата си лаборатория в Бъкшоу лично се бях уверила чрез експеримент, че в някои случаи, например, когато желязото се възпламени в чиста кислородна среда, окислението е като вълк, който жадно разкъсва храната си: толкова жадно, че желязото избухва в пламъци. Онова, което наричаме огън, всъщност е старият ни приятел окислението, заловило се трескаво за работа.
Но когато окислението разяжда по-бавно — по-деликатно като костенурка — света около нас без пламъци, го наричаме ръжда и дори почти не го забелязваме, докато то неуморно поглъща всичко от фиби за коса до цели цивилизации. Понякога си мислех, че ако успеем да спрем окислението, ще спрем времето и тогава може би ще успеем да…
Приятните ми размишления бяха прекъснати от пронизителен писък.
— Циганка! Циганка!
Едра червенокоса жена с памучен пеньоар, изцапан с петна от пот, изхвърча от къщата и се спусна към нас. Ръкавите на жилетката й бяха запретнати над кокалестите й лакти, сякаш се готвеше за битка.
— Циганка! Циганка! Махай се! — извика тя с лице, червено като косата й. — Том, ела веднага! Онази циганка е на портата!
Всички в Бишъпс Лейси знаеха много добре, че Том Бул бе офейкал отдавна и едва ли някога щеше да се върне. Жената блъфираше.
— Ти ми открадна бебето и не смей да разправяш, че не си. Видях те да се мотаеш тук през онзи ден и ще го кажа и в съда!
Изчезването на дъщеричката на семейство Бул преди няколко години беше чудо за три дни, но неразкритият случай постепенно бе изместен към последните страници на вестниците и после потъна в забрава.
Погледнах към циганката, за да видя как ще реагира на обвиненията на виещата жена. Циганката седеше неподвижно на капрата, взираше се право напред, глуха за света около себе си. Тази реакция, изглежда, разяри още повече госпожа Бул.
— Том, ела тук… и донеси брадвата! — изписка тя.
До този момент изглежда не ме бе забелязала, но сега погледите ни се срещнаха и ефектът беше драматичен.
— Знам те теб! — извика тя. — Ти си едно от момичетата на Де Лус от Бъкшоу, нали? Навсякъде бих познала тези студени сини очи.
Студени сини очи ли? Ето нещо, върху което си струва да помисля. Макар татко често да ме смразяваше с вледеняващия си поглед, досега изобщо не ми е хрумвало, че и аз може би притежавам същото смъртоносно оръжие.
Съзнавах, разбира се, че се намираме в опасна ситуация — от онези, които могат да станат доста грозни само за миг. Очевидно не можех да разчитам на циганката. С всички практически въпроси трябваше да се оправям сама.
— Опасявам се, че грешите — заявих аз, вдигнах брадичка и присвих очи, за да постигна максимално въздействие. — Казвам се Маргарет Воул, а това е пралеля ми Гилда Дикинсън. Вероятно сте я гледали в някой филм. „Алената къщурка“? „Лунната кралица“? О, но разбира се, колко съм глупава! Няма как да я познаете в циганския й костюм и с този силен грим. Извинете, не разбрах името ви, госпожице…