— Б-Бул — заекна жената малко стресната. — Госпожа Бул.
Тя се взря удивено в нас, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бул — продължих аз. — Бихте ли ни помогнали? Изгубихме се. Трябваше да се срещнем със снимачния екип преди няколко часа в Молдън Фенуик. Но и двете никак не ни бива с ориентацията, нали, лельо Гилда?
Циганката не реагира.
Червенокосата жена започна да прибира мокри кичури коса зад ушите си.
— Проклети глупачки — каза тя и посочи с пръст. — Оттук няма как да завиете обратно. Пътят е твърде тесен. Ще трябва да идете чак до Додингсли, а после да се върнете откъм Тенч.
— Много ви благодаря — отвърнах с най-хубавата си имитация на селски идиот, поех юздите от циганката и ги дръпнах.
— Дий! — извиках и Грай веднага потегли.
Не бяхме изминали и петстотин метра, когато циганката внезапно рече:
— Лъжеш, все едно си една от нас.
Не очаквах подобна забележка.
Тя явно видя озадаченото ми изражение.
— Лъжеш, когато те нападат за нищо… заради цвета на очите ти.
— Да, май е така. — Досега не бях разглеждала въпроса от този ъгъл.
— Е — внезапно се оживи циганката, сякаш срещата с госпожа Бул й бе стоплила кръвта, — лъжеш като нас. Лъжеш като циганка.
— Това хубаво ли е, или лошо?
Отговори след кратко мълчание:
— Означава, че ще живееш дълго.
Ъгълчето на устата й потрепна, сякаш щеше да й се изплъзне усмивка, но тя бързо я потисна.
— Въпреки скършената звезда на лунния ми хълм ли? — не се сдържах аз.
Скърцащият й смях ме хвана неподготвена.
— Врели-некипели. Гадателски глупости. Не се върза, нали?
Смехът й доведе до нов пристъп на кашлица и се наложи да изчакам да си поеме дъх.
— Но… жената на планината… жената, която иска да се върне от студа…
— Виж — каза отегчено циганката, сякаш говоренето й бе непривично — сестрите ти ме накараха. Казаха ми за Хариет. Бутнаха ми два шилинга да те изплаша до смърт. Това е всичко.
Кръвта ми се смрази. Сякаш внезапно някой беше завъртял кранчето, което захранваше мозъка ми, от топла на леденостудена вода. Взрях се в циганката.
— Извинявай, ако съм те разстроила — продължи тя. — Не исках да…
— Няма значение — отвърнах и свих сковано рамене. Но значение имаше. Зави ми се свят. — Убедена съм, че ще намеря начин да им се отплатя.
— Мога да ти помогна. Отмъщението е по моята част.
Будалкаше ли ме? Нима току-що не бе признала, че е измамница? Потърсих издайнически знак в черните й очи.
— Не ме зяпай така. Побиват ме тръпки. Нали ти се извиних. При това бях съвсем искрена.
— Нима? — попитах надменно.
— Стига си се цупила. И без това светът е достатъчно нацупен, че и ти да се чумериш.
Имаше право. Въпреки че бях нацупила устни, ъгълчетата им потрепнаха и започнаха да се извиват нагоре. Разсмях се и циганката се засмя с мен.
— Сега ме подсети за онова създание, което беше в шатрата ми преди теб. Мрачно като буреносен облак. Казах й, че нещо е погребано в миналото й и че за да го поправи, трябва да се разрови назад. Пребледня като градинска порта.
— Защо, какво видя?
— Пари! — разсмя се със сумтене циганката. — Каквото винаги виждам. Две лири, ако си изиграя правилно картите.
— И успя ли?
— Пфф! Остави ми само шилинг, нито пени повече. Както вече ти казах, цялата пребледня. Изскочи от палатката сякаш е седяла на тръни.
Известно време помълчахме и малко след това видях, че почти сме стигнали до Стобора.
За мен Стобора беше като отдавна забравено кътче от рая. В югоизточния край на имението Бъкшоу, под ширналия се навес на широколисти клони, реката, сякаш завъртяла пищните си поли, завиваше плавно на запад и ограждаше сушата почти като остров. Тук източният бряг бе малко по-висок от западния, а западният беше по-мочурлив от източния. Ако човек знаеше точно накъде да погледне между дърветата, щеше да види красивите сводове на малкия каменен мост, датиращ от времето на първото имение Бъкшоу — господарски дом от епохата на кралица Елизабет I, подпален в началото на XVII век от разгневени селяни, останали с погрешни впечатления за вероизповеданието на рода ми.