Обърнах се към циганката, нетърпелива да споделя с нея обичта си към това място, но тя беше заспала. Внимателно огледах клепачите й, за да проверя дали се преструва, но те потрепваха едва забележимо. Облегната на рамката на фургона, от време на време изхриптяваше, за да видя, че още диша.
Странно, но се подразних от безгрижната й дрямка. Умирах си да й разказвам като екскурзовод за някои от най-интересните моменти от историята на Бъкшоу. Но засега се налагаше да ги запазя за себе си.
Стобора, както го наричахме, някога е бил убежище на Никодимус Флич в залеза на живота му — бивш шивач, който през XVII век основал Спънатите — религиозна секта, кръстена на чудатата спъната походка, която използвали, докато казвали ходом молитвите си. Вярата на Спънатите се основавала до голяма степен на такива новаторски идеи като тази, че раят се намира под ръка на десет километра над Земята и че Никодимус Флич е избран лично от Бог за проводник на словото Му и от висотата на тази си позиция имал право да проклина душите на вечни мъки, когато си поискал.
Дафи често ми повтаряше, че когато Флич проповядвал при Стобора, призовал Божия гняв върху един неверник, който му възразил и умрял на място — и че ако не изям кутията с женско биле, изпратена от леля Фелисити за рождения ми ден, самата Дафи ще стовари същото проклятие върху моята глава.
— Не си мисли, че не мога да го направя — беше добавила тя злокобно, и бе потупала с пръст книгата, която четеше. — Указанията са ето тук, на тази страница.
— Смъртта на неверника — отвърнах тогава аз — е съвпадение и най-вероятно е била причинена от инсулт или инфаркт. Човекът вероятно и без това е щял да умре, дори да си беше останал у дома в леглото през онзи ден.
— Не разчитай много на това — бе промърморила Дафи.
В последните години от живота си Флич, прокуден опозорен от Лондон и постепенно губещ паството си в полза на по-вълнуващи религиозни секти като Кресливците, сектата на Второто пришествие, Квакерите, Копачите, Равноправните, Плъзгащите, Повитите, Акробатите, Топящите, Метящите и дори Непокварените, дошъл в Бишъпс Лейси, където именно на този завой на реката започнал да покръства желаещи да приемат чудатата му вяра.
Госпожа Малит, след като се беше озърнала и през двете рамене и бе снишила глас до заговорнически шепот, веднъж ми разказа, че странният клон на религията на Никодимус Флич все още се изповядвала в селото, макар в наши дни това да ставало само зад заключени врати и пуснати пердета.
— Хващат бебетата за петите и ги топват във водата — беше рекла тя с опулени очи. — Като онзи Ахил, дето го топнали за петата в река Стикс. Така ми каза приятелката ми госпожа Уолър, а тя го чула от нейния Бърт. Стой далеч от тия спънатите. Ще ти изпият кръвчицата.
Тогава й се бях ухилила и се усмихнах и сега при спомена за думите й, но също и потреперих при мисълта за Стобора и поглъщащите му светлината сенки.
За последно дойдох тук през пролетта, когато поляната беше обсипана със светло- и тъмножълти иглики — „жълтурковци“, както им казваше госпожа Малит.
Сега горичката беше скрита от погледа от високите бъзови храсти по брега на реката. Вече беше твърде късно лято, за да вдишам сладкия аромат на бъзовия цвят. Белите като орда японски слънчобрани венчелистчета вече трябваше да са покафенели и отнесени от юнските дъждове. Утешаваше ме мисълта, че тъмнолилавите, почти черни, плодчета скоро щяха да заемат местата им на съвършени гроздове като изложба от тъмни синини.
Именно при Стобора, по времето на някой от по-ранните крале с име Джордж, река Ефън била отклонена временно от коритото си, за да се напълни декоративното езеро и да захранва фонтаните, чиито останки още стърчаха по моравите и терасите на Бъкшоу. По време на изграждането си това чудо на подземното хидравлично строителство предизвиквало купища свади между рода ми и местните земевладелци и един от предците ми, Луций де Лус, станал известен в цялата околия като „Мокрия де Лус“. На портрета си, който още виси в галерията на Бъкшоу, той изглежда доста отегчен на фона на северозападния край на езерото с островчето с декоративните руини, фонтаните и отдавна порутения старогръцки храм. Луций е опрял кокалчетата на мършавата си ръка върху маса, на която стоят пергел, джобен часовник, яйце и някаква джаджа за геодезисти, наречена теодолит. До него в дървена клетка има канарче с отворена човка. Пее или вика за помощ.