— Извинете ме — рече Хейли, когато прекрачи прага. — Нямаше начин да не чуя какво става тук. Харпър, канех се да те помоля да излезем навън, за да разменя няколко думи с теб, но мисля, че е по-добре да ги кажа пред всички.
— А аз бих предпочел да поговорим насаме. Тя само се усмихна.
— Ще имаме предостатъчно време за това. Цял живот. Знам, че досега си траеше заради децата. Но настоявам да ме изслушаш, преди да кажеш каквото и да било. — Тя пое дъх и пристъпи навътре в стаята. — Днес, докато бях сама, се запитах как съм се озовала тук. Никога не бях кроила планове да напусна родния си град и да имам две деца, преди да съм решила къде искам да живея и с какво да се занимавам. Бракът и децата бяха в далечното бъдеще, след като постигна нещо и се понаслаждавам на живота. А ето ме сега. Установих се в друг щат, имам дъщеря почти на две годинки и очаквам второ дете. Ще се омъжвам. Работя нещо, за което никога не бях мислила преди. Как попаднах тук? Какво правя тук?
— Ако не си щастлива…
— Моля те, изслушай ме. Просто си зададох този въпрос. Все още имам избор, човек винаги има избор. Затова се запитах дали това е животът, който искам да водя, мястото, където искам да бъда, и работата, която желая да върша. Отговорът е — да! Обичам те. Не знаех, че съм способна на такава любов. — Продължи да се взира в очите на Харпър и сложи ръка на гърдите си. — Не знаех, че мога да обикна едно дете, както обичам Лили. Не вярвах, че мога да обикна един мъж, както теб. Дори и да имах безброй възможности за избор, отново бих направила този. Да бъда с теб, с нашите деца, тук. Защото има още нещо, което трябва да знаеш, Харпър. Обичам тази къща, това място, не по-малко от теб. Всичко, което означава то за нас и ще означава за децата ни и техните деца.
— Зная. И аз изминах този път в мислите си. Затова съм убеден, че ти си единствената жена за мен.
— Затова не мога да си тръгна оттук. Моля те, не ме убеждавай да го сторя. Не мога да напусна тази къща, това семейство, работата, която обичам. Единствената възможност да остана е да намерим решение на проблема. Независимо дали постъпваме правилно, или грешим, поне ще опитаме. Може би е било писано да дойда тук и да се срещнем. Но не знам дали ще успея без теб. — Огледа стаята. — Без когото и да е от вас. — Отново погледна Харпър. — Бъди с мен, вярвай, че имам сили да се справя. Вярвай в нас!
Той застана срещу нея и обгърна раменете й.
— С теб съм.
Двадесета глава
— Няма гаранция, че ще се случи нещо. — Мич пъхна резервна касета в джоба си.
— Мисля, че можем да я предизвикаме. Искам да кажа… — Хейли овлажни устни. — Ще я привлека. Тя иска това, част от нея го иска от цял век насам.
— А другата част? — попита Харпър.
— Тя иска възмездие, но може би по-скоро ще се опита да нарани теб, отколкото мен.
— Способна е — изтъкна Роз. — Вече се убедихме.
— Затова ще отидем горе, въоръжени с фотоапарати и касетофони. И ще разчитаме на късмета си — заяви Мич.
— Е, тя вдигна залога. — Лоугън хвана ръката на Стела. — Тъй като никой от нас не възнамерява да се оттегли от играта, да отвърнем на предизвикателството.
— Ще останем заедно — каза Роз, докато вървяха по стълбите. — Каквото ще да става. Никога досега не сме се изправяли срещу нея като отбор. Мисля, че в това има сила.
— Винаги ние сме изваждали най-ценния коз, въпреки че тя напада първа — кимна Харпър. — Да, оставаме заедно.
Когато стигнаха до третия етаж, Роз сви към балната зала. Следвайки инстинкта си, пристъпи напред и побутна двойните врати.
— Тук ставаха страхотни купони. Помня как се промъквах вечер и гледах танците. — Посегна към ключа за лампите. Светлината обля покритите мебели и красивия паркет от явор. — Веднъж едва не ги продадох. — Тя погледна към великолепните полилеи на тавана, висящи от изящни гипсови розетки. — Сърце не ми даде, въпреки че това би ни улеснило. Преди време и аз устройвах тържества в тази зала. Мисля, че не е зле отново да започна.
— В онази нощ е дошла тук, сигурна съм. — Хейли стисна по-силно ръката на Харпър. — Не ме пускай.
— За нищо на света.
— Влязла е през вратите на терасата, не са били заключени. Иначе би разбила стъклата. Влязла е и… Позлата и кристал, мирис на восък и лимоново масло. Шуртенето на дъжда, който се стича по тръбите. Запалете лампите!
— Вече са запалени — тихо каза Роз.
— Не, тя запалва лампа… Харпър?
— Тук съм.
— Виждам го. Виждам всичко.
… Мъглата пропълзяваше през отворените врати зад гърба й и се стелеше като дим над лъскавия паркет. По ходилата й имаше кал, примесена с кръв от раните, получени, когато бе стъпвала върху остри камъни. След нея оставаха кални и кървави следи.