— Да, искам всичко да приключи. Дотогава едва ли ще се успокоя дори за миг.
— Няма да ти позволя да се изложиш на риск! — възнегодува Харпър.
Хейли се изправи и застана срещу него.
— Искам да вярваш в мен.
— Сещате ли се как във филмите празноглавата, обикновено оскъдно облечена блондинка чува шум и слиза сама в мазето, особено ако из къщата броди психопат убиец?
Роз се засмя на думите на Хейли, когато застанаха на площадката на третия етаж.
— Е, ние не сме празноглави.
— И никоя от нас не е блондинка — добави Стела. — Готови ли сте?
Продължиха по коридора, хванати за ръце.
— Проблемът е — заговори Хейли с нисък глас, — че щом самата тя не знае какво се е случило с нея после, как ще го разберем ние?
— Стъпка по стъпка. — Роз стисна ръката й. — Как се чувстваш?
— Сърцето ми бие като побесняло. Роз, когато всичко това свърши, какво ще кажеш да отворим отново тази стая? Да я превърнем в помещение за игри с много светлина и ярки цветове.
— Чудесна идея.
— Влизаме — заяви Стела и трите заедно прекрачиха прага.
— Как изглеждаше преди, Хейли? — попита Роз.
— Креватчето беше ето там, до стената. Светлината беше слаба. Газени лампи, като в онзи филм с Ингрид Бергман, в който Шарл Бойе се опитва да я побърка. Там имаше люлеещ се стол и един с изправена облегалка, който тя използва. А тук — етажерка с играчки и книги.
Хейли внезапно отметна глава назад и завъртя очи, сякаш се задушаваше. Краката й се подкосиха.
През силното бучене в ушите си едва чуваше гласа на Роз, която я викаше. Главата й рязко се мяташе настрани.
— Почакай, почакай. Господи, гори! Бебето пищи, а прислужницата, бавачката… Не ме пускайте!
— Ще те върнем обратно — увери я Роз.
— Не, не. Само ме дръжте здраво. Тя умира… ужасно е… и е толкова гневна. — Хейли отпусна глава на рамото на Роз. — Тъмно е, там, където се намира, е тъмно. Никаква светлина, никаква надежда. Загуби го. Беше стигнала до него, а отново остана сама. Винаги ще бъде сама. Не вижда и не чувства нищо. Всичко изглежда толкова далечно. Непоносим студ и мрак. Звучат гласове, но тя не ги чува, само ехо в празнотата. Лети надолу, дълбоко, дълбоко. Вижда единствено мрак. Не знае къде е. Просто се носи. — Хейли въздъхна и остана с глава, отпусната на рамото на Роз. — Не мога да престана, дори в тази стая изпитвам съчувствие към нея. Била е коравосърдечна и себична, пресметлива уличница… Но е платила за греховете си, нали? Повече от сто години се лута, бди над децата на други хора, а е преживяла един-единствен миг със своето, и то когато вече не е била на себе си. Платила е.
— Може би. Добре ли си?
Хейли кимна.
— Не беше като преди, нямах чувството, че ме повлича със себе си. Аз бях по-силната. Нуждая се от живота повече, отколкото тя. Мисля, че е уморена. Почти колкото нас.
— И това е възможно. Все пак не бива да преставаме да бъдем нащрек. — Стела вдигна поглед към тавана, където някога бе висял тежкият газен полилей. — Дори за минута! А сега да се връщаме. — Тя стана и помогна на Хейли да се изправи. — Ти и ние направихме всичко възможно.
— Не ми се струва достатъчно. Била е ужасяваща смърт. Не е настъпила бързо, видяла е как бавачката побягва с бебето. Протягала е ръце към него, докато се е задушавала.
— Това не е майчина обич, каквото и да си е въобразявала — каза Роз.
— Не е, но е било единственото, което е имала. — Хейли овлажни устни. Изгаряше от жажда. — Проклела е Реджиналд. Проклела е всички от рода Харпър. Тя… по своя воля е останала тук. Но вече е уморена. Част от нея — онази, която пее приспивни песни, е страшно уморена и отчаяна. — Тя въздъхна и се усмихна, когато видя Харпър да крачи по площадката. — Всички ние имаме много повече, отколкото е имала тя. Добре сме. — Забърза пред другите две жени към него. — Не постигнахме това, на което се надявахме, но сме добре.
— Какво стана?
— Видях смъртта й и усетих мрака на бездната, в която е потънала. Беше ужасно. Мрак, студ и самота. Отчаяно лутане. — Притисна се към него и заедно тръгнаха надолу по стълбите. — Не зная какво се е случило, какво са сторили с нея. Носеше се надолу в мрака.
— Погребана ли е?
— Не знам. Беше по-скоро… носеше се надолу към място, където не виждаше и не чуваше нищо и не можеше да намери изход. — Несъзнателно потърка шията си при спомена за въжето, врязващо се в нея. — Може би нещо е ставало с душата й, обратното на пътя през тунела към бялата светлина.