— Полет надолу в бездна? — Очите на Харпър я пронизаха. — Потъване във вода?
— Ами… да. Възможно е.
— Езерото — каза той, взирайки се съсредоточено в нея. — Досега не се сетихме за езерото.
— Това е лудост. — На разсъмване Хейли стоеше сред утринната мъгла край езерото. — Възможно е да отнеме часове. Нужно му е подкрепление. Можем да повикаме други хора. Водолазен екип за претърсване.
Роз я прегърна през раменете.
— Той държи да го направи сам. — Загледа се в Харпър, който нахлузваше плавниците. — Време е да се оттеглим и да не му пречим.
Езерото изглеждаше плашещо тъмно и дълбоко под воала от мъгла, стелеща се по повърхността му. Водните лилии, папурът и зелените листа на ирисите, които винаги й се бяха стрували толкова красиви, сега приличаха на страховити приказни същества.
Но си спомни как Харпър беше крачил нервно по площадката, когато тя бе влязла в детската стая на горния етаж.
— Той повярва в мен — прошепна Хейли. — Сега аз трябва да вярвам в него.
Мич приклекна до Харпър и му подаде подводна лампа.
— Взе ли всичко, което ти е нужно?
— Да, само дето отдавна не съм се гмуркал. — Дълбоко си пое дъх, за да разшири дробовете си. — Но това е като секса, никога не забравяш движенията.
— Мога да повикам няколко студенти, приятели на сина ми, за да ти помогнат. — Също както Хейли, Мич огледа обширната загадъчна повърхност на езерото. — Твърде голямо е, за да бъде претърсено от един човек.
— Каквото и да иска тя, аз съм нейният наследник, така че трябва да го направя сам. Както каза Хейли снощи, може би е било писано да ни помогне да я открием. Чувствам се по същия начин.
Мич сложи ръка на рамото му.
— Не забравяй да поглеждаш часовника, изплувай на всеки трийсет минути. Иначе майка ти ще ме хвърли след теб.
— Не се и съмнявам.
Харпър погледна Хейли и й се усмихна. Тя приклекна до него, сложи ръка на бузата му и докосна устните му със своите.
— За късмет.
— Ще ми е нужен. Не се безпокой, толкова пъти съм плувал в това езеро, откакто… — Погледна към майка си и в съзнанието му изплуваха смътни спомени как малките му ръчички бяха пляскали по водата, докато тя го бе придържала. — Откакто се помня.
— Няма причина да се безпокоя.
Той отново целуна Хейли и провери накрайника за дишане. След това нагласи маската и се спусна под водата.
Наистина бе плувал тук безброй пъти. Напомни си това, докато следваше лъча светлина през водата. Гмуркането беше чудесен начин да се разхладиш в горещи летни следобеди или да се ободриш сутрин преди работа.
Неведнъж бе водил момичета след срещи и ги бе придумвал да се изкъпят на лунна светлина.
Спомни си и как с братята му се бяха боричкали във водата. Плъзгаше светлината на лампата по тинестото дъно, от време на време поглеждайки часовника и компаса си. Майка му бе научила и тримата да плуват тук и той помнеше смеха, виковете и приятните спокойни мигове.
Нима всичко това се бе случило над гроба на Амелия?
Мислено раздели езерото на сектори и старателно започна да оглежда всеки от тях.
След трийсет минути се показа на повърхността. А след още половин час излезе на брега.
Седна, докато Лоугън му помагаше да смени кислородната бутилка.
— Претърсих почти половината. Намерих само кутии от бира и бутилки от безалкохолни. — Но в този миг улови укорителния поглед на майка си и възропта: — Не ме гледай така, заслужавам повече уважение!
Тя протегна ръка и погали мокрите му коси.
— Трябваше да се досетя.
— Някой да ми донесе мрежа, ще почистя, докато търся.
— Ще мислим за това по-късно.
— Не е дълбоко, най-много шест-седем метра, но дъждът е размекнал тинята и е малко мътно.
Хейли седна до него, но той забеляза, че внимава да не натопи краката си във водата.
— Жалко, че не мога да дойда с теб.
— Може би догодина ще те науча да се гмуркаш. — Докосна корема й. — Сега стой тук и се грижи за Хермиън.
Отново скочи във водата.
Сега не изпитваше приключенската тръпка, както през летните ваканции, когато бе слагал кислородните бутилки. Напрегнато се взираше във водата и следваше светлия кръг.
Чуваше единствено собственото си дишане, но и то му се струваше монотонно и все по-изнервящо. Искаше му се час по-скоро да приключи, да седне на сухо в топлата кухня и да пие кафе, вместо да плува в мрака из проклетото езеро, търсейки останките на жена, към която в момента изпитваше само гняв.
Беше му писнало толкова голяма част от живота му да се върти около една луда самоубийца, която, ако не й бяха попречили, би отнела живота на собственото си дете.