Може би в края на краищата Реджиналд не беше злодеят в тази история. Може би бе взел детето, за да го спаси. Може би…
Усети, че го обзема ярост, толкова силна, че почти го накара да забрави, че се намира на пет метра под водата.
За пореден път погледна часовника си и съзнателно започна да обръща повече внимание на дишането си, докато следваше лъча.
Какво ставаше с него, по дяволите? Нямаше съмнение, че Реджиналд е бил кучи син. Както и че Амелия е била себична и смахната. Но плодът на тази егоистична връзка бе добър, силен и любящ — а това бе най-важното.
Затова имаше смисъл да продължи търсенето. Затова на всяка цена трябваше да открият Амелия.
„Може да е заровена в гората“, реши той. Но защо, за бога, човек да си прави труда да копае дупка в заледената земя, когато има собствено езеро? Беше толкова близко до ума, че се питаше как не са се сетили по-рано.
А може да не им бе хрумнало, защото беше налудничава идея. Дори тогава езерото се е използвало — за плуване, за ловене на риба. А труп, потопен в него, винаги можеше да изплува.
Защо предците му биха рискували?
Премина в друг участък и огледа осветената ивица.
Прекара още почти час в тайнствените дълбини. Реши да приключи за тази сутрин, да зареди бутилките и да продължи утре. Скоро щяха да заприиждат клиенти, а нищо не би ги отблъснало така, както слух, че някой търси човешки скелет в имението.
Прокара лъча по корените на водните лилии и за миг му хрумна да се опита да създаде червен хибрид. Наистина гениална идея. Огледа корените, доволен от развитието на творенията си, и реши да изплува.
Но изведнъж забеляза нещо под себе си. Погледна часовника и видя, че времето му изтича, ала раздвижи крака, гмурна се по-дълбоко и внимателно огледа дъното.
Тогава съзря това, което бе останало от нея — кости, покрити с тиня и заплетени корени. На нивото на ръцете и кръста й бе вързана тежест от тухли и камъни с въже, навярно онова, с което се бе обесила.
Въжето, с което бе възнамерявала да убие сина си.
Все пак нима не бе имало опасност някога да изплува? Неизбежно беше въжето да изгние, камъните да се разместят…
Загреба с ръце, за да стигне по-близо до нея.
Ударът го тласна назад така силно, че се преобърна и изпусна лампата от ръката си.
Бореше се с призрак в непрогледния мрак и въздухът му свършваше.
Потисна паниката и напрегна тялото си, за да се оттласне от дъното и да изплува.
Но бе повален от нова вълна.
Видя я да се носи към него през водата. Бялата й нощница се развяваше, а косите й се спускаха над омотаното въже. Очите й яростно засвяткаха, ръката й посегна към него, пръстите й със зловещи нокти се присвиха.
Харпър почувства как се впиват в шията му, въпреки че все още виждаше костите й на метър под себе си.
Размаха юмруци, но сякаш удряше в абсолютна празнота. Раздвижи ръце, за да се издигне към повърхността, но тя безмилостно го теглеше надолу, както камъните и тухлите са задържали тялото й на дъното.
Опитваше се да извърши това, което не бе успяла да стори със собственото си дете. Може би всъщност планът й беше точно такъв — да отнесе със себе си някого от рода Харпър.
Спомни си за Хейли, която го чакаше горе, и за детето в утробата й. И за дъщеричката й, която вече бе негова.
Нямаше да се откаже от тях.
Погледна надолу към костите и се опита да намери в себе си капка съжаление. После отново видя Амелия, напълно обезумяла.
Помня те! — мислено изрече той с цялата сила на волята си. — Помня как ми пееше. Знаех, че никога не ще ми сториш зло. Спомни си кой съм! Детето, наследник на твоето…
Потърси рибарския си нож и разряза дланта си с острието, както някога бе сторила тя в лудостта си. Кръвта му обагри мътната вода помежду им и се понесе надолу — към покритите с тиня кости.
В мен тече и твоя кръв. Колкото на Харпър, толкова и на Конър. От Амелия в Джеймс, от Джеймс в Робърт, от Робърт в Розалинд и от Розалинд в мен. Затова те намерих. Пусни ме! Нека ти помогна да си отидеш там, където е домът ти. Вече няма да се луташ в самота.
Когато натискът върху гърлото му отслабна, сдържа импулса си да заплува към повърхността. Все още я виждаше и се питаше как е възможно по бузите й да се стичат сълзи.
Ще се върна за теб. Обещавам!
Вдигна глава и в съзнанието му зазвуча приспивният напев, нежният глас, който помнеше от детството си. Когато погледна назад, видя лъча на лампата да я осветява от дъното.
Образът й постепенно избледня като съновидение.
Най-сетне на повърхността, Харпър рязко дръпна накрайника от устата си и пое въздух, от който пресъхналото му гърло запари. Слънчевата светлина заслепи очите му и през бученето в ушите му зазвучаха гласове, викащи името му.