— Харпър? — Хейли се наведе да постави поредната присадка. — Мислеше ли, че ще постигнете всичко това, когато майка ти реши да създаде градинарски център?
Трудно му бе да се съсредоточи върху думите й, без да обръща внимание на тръпките, обхванали цялото му тяло. Това го измъчваше.
„Майката на Лили, гостенката в дома ми, моята подчинена… Нима е възможно нещата да бъдат по-сложни? Бог да ми е на помощ!“, помоли се мислено той.
— Харпър?
— Извинявай. — Уви лепенката около стъблото, после вдигна очи и се огледа наоколо. Погледът му стигна отвъд моравите и лехите до оранжериите и бараките и най-сетне се успокои. — Вярвах, че ще успеем, защото това беше и моето желание. А и зная, че когато мама си науми нещо, влага цялата си енергия, за да го постигне.
— А ако тя не се бе впуснала в това начинание с цялата си енергия, с какво щеше да се занимаваш ти?
— Със същото. Ако не беше тя, сам щях да създам градинарски център. Щом желанието ми е толкова силно, мама със сигурност щеше да ме подкрепи, така че навярно щяхме да имаме почти същото, което е и сега.
— Роз е най-добрата, нали? Хубаво е, че осъзнаваш какъв късметлия си. Виждам колко сте близки и сигурни, че можете да разчитате един на друг. Надявам се един ден двете с Лили да имаме такива взаимоотношения.
— Струва ми се, че вече ги имате.
Тези думи я накараха да се усмихне, докато се изправяше, за да отиде до следващото растение.
— Мислиш ли, че близостта помежду ви и с братята ти се дължи на факта, че през по-голямата част от живота си сте били без баща? Искам да кажа… Мисля, че аз бях толкова близка с баща си, защото бяхме само двамата.
— Може би. — Тъмните му коси паднаха на челото му, докато работеше. Отметна ги назад, леко раздразнен, че бе забравил да сложи шапка. — Помня как мама се държеше с баща ми, а и той с нея. Беше нещо специално. Има нещо подобно между нея и Мич, но не е същото. Мисля, че никога не става същото, а и човек не бива да го очаква. Но двамата изживяват нещо прекрасно. Тя го заслужава.
— Иска ли ти се и ти да откриеш своя специален човек?
Харпър тръсна глава и едва не поряза пръста си с ножа.
— Не, не. Е, може би някой ден. Защо, на теб нужен ли ти е?
Чу въздишката й, докато пристъпваше покрай лехата.
— Някой ден.
Когато приключиха и тя си тръгна, Харпър отиде до малкото езеро. Извади всичко от джобовете си, остави слънчевите очила на тревата и се гмурна във водата.
Не бе правил това отдавна, от детските си години. Нищо не действаше така освежаващо в горещ летен ден, както едно къпане в прохладното езеро.
Едва се бе сдържал да не я целуне. „И не само това“, призна си той и се потопи под повърхността, до водните лилии и жълтите диви ириси. Беше си представил нещо повече — най-горещата и страстна целувка…
Трябваше да се отърси от тези мисли, както правеше всеки път, когато го връхлитаха подобни фантазии. Тя искаше приятелство. Бог да му е на помощ — може би гледаше на него като на брат!
Затова просто трябваше да продължи да потиска неподобаващите на брат чувства, докато разсее и последната искра от тях. Или я угаси.
Най-доброто, което можеше да стори, бе отново да започне да излиза извън имението. Прекарваше твърде много време у дома и голяма част от него — сам. Може би тази вечер щеше да отскочи до града, да се обади на приятели. А още по-добре — да си уговори среща с момиче. Щяха да вечерят някъде, да послушат музика. С чара си щеше да завоюва място в леглото на някоя страстна жена.
Проблемът бе, че не се сещаше за никоя, с която би искал да прекара вечерта. Това го накара да осъзнае окаяното положение, в което бе изпаднал.
Просто не бе в настроение за танци, завършващи между чаршафите. Нямаше желание да се обади на някоя жена, да я омайва с чара си и да се преструва, докато онази, която истински желае, спи в собствения му дом.
А тя бе недостижима като луната.
Излезе от водата и разтърси ядно глава, разпръсквайки облак от капчици. Може би все пак щеше да отскочи до града. Събра нещата си и ги пъхна в мокрите си джобове. Вероятно някой от необвързаните му приятели щеше да поиска да отидат на кино, да хапнат печено, да посетят някой клуб. Да направят каквото и да е, стига да се отклонят мислите му в друга посока поне за една нощ.
Но когато се прибра у дома, не бе в настроение за излизане. Намери си оправдание: навън бе твърде горещо, беше преуморен, а трябваше да шофира. Това, което искаше всъщност, бе хладък душ и студена бира. Почти бе сигурен, че сред опакованите порции храна, които Дейвид му даваше всеки ден, е заровено парче замразена пица. По телевизията имаше бейзболен мач. Какво друго му беше нужно?