— Тогава ще дойда да ви изпратя.
Целуна Лили по бузката и прошепна в ухото й нещо, което я накара да се засмее и да се сгуши до него.
— Не може да получава всичко, което поиска.
— Скоро ще го научи.
Харпър протегна ръка и затвори вратата зад себе си.
Докато къпеше Лили и я слагаше да спи, Хейли бе твърде заета, за да мисли за други неща.
После опита да почете, да погледа телевизия, но тези занимания не укротиха неспокойните й мисли. Извъртя касета с йога упражнения, която си бе купила от търговския център. Слезе на долния етаж да хапне бисквити. Пусна музика, но я спря.
В полунощ все още бе напрегната и не можеше да си намери място. Накрая излезе да поседи на терасата в топлата вечер.
Прозорците на къщата му светеха. „В спалнята си е“, предположи тя. Никога не се бе качвала на втория етаж, който той наричаше „мансарда“. Там спеше. Сигурно точно сега четеше книга в леглото си, навярно гол.
Не биваше да тръгва натам с Лили. Имаше толкова много други места, а тя се запъти право към някогашния гараж за файтони. Заслепена като дъщеря си.
Господи, краката й се бяха подкосили, когато стигна до онзи завой на пътеката и го зърна.
Облегнат на вратата, само по стари отрязани дънки, с разрошени и влажни коси. Мускулестите му гърди имаха златист загар. Усмихна й се загадъчно, когато отпи глътка бира.
В рамката на вратата на къщата си, заобиколен от цветя, изглеждаше секси, като модел от рекламен билборд. Излъчваше гореща чувственост и цяло чудо бе, че тя успя да изрече няколко смислени думи, докато всичко в нея тръпнеше.
Не биваше да изпитва подобно вълнение заради Харпър. Това трябваше да престане. Защо не можеше нещата отново да станат както преди? Докато беше бременна, не се чувстваше неспокойна в негово присъствие. Дори през първите месеци след раждането на Лили не се смущаваше в компанията му. Кога настъпи промяната?
Не знаеше, не би могла да посочи точния момент. Просто се бе случило.
А не биваше. Лили не бе единствената, която не можеше да получава всичко, което поиска.
Четвърта глава
На работа Хейли се чувстваше странно. Сякаш не се побираше в кожата си, а главата тежеше на раменете й.
„Упражнявах твърде много йога за новачка“, реши тя. Освен това преумората и недоспиването също си казваха думата. Може би трябваше да си вземе кратък отпуск, да си позволи няколко дни почивка. Да отскочи до Литъл Рок, да се види със стари приятели и бивши колеги, да поразходи Лили.
Но това би намалило спестяванията, които бе започнала да заделя за пътуване до Дисни Уърлд за третия рожден ден на Лили. Все пак колко би струвало? Няколкостотин долара, а промяната на обстановката щеше да й се отрази добре.
Потърка чело с опакото на ръката си. В оранжерията бе задушно. Пръстите й бяха отекли и ги движеше все по-трудно, докато се опитваше да оформя малки цветни градини в сандъчетата. Не знаеше защо й бяха възложили тази работа. Можеше да я свършат Стела или Руби, а тя да стои на щанда… „Дори маймуна би се справила като продавачка по това време на годината“, помисли си Хейли с раздразнение.
Трябваше да поиска почивен ден, сега нямаха голяма нужда от нея. Поне днес можеше да си остане у дома, на хладно, а не да стои тук, плувнала в пот, и да засажда растения в сандъчета, защото Стела бе наредила така. Всички я командваха. Кога най-сетне щеше да прави каквото пожелае?
Гледаха я отвисоко, защото не бе потомка на известен род, нямаше образованието и потеклото, които им даваха превъзходство. Но бе добра колкото тях, дори по-добра, защото постигна всичко сама. Започна от нулата, готова да си проправя път със зъби и нокти, защото…
— Хей! Ще пречупиш корените на тази лудизия!1
— Какво? — Сведе поглед към растението и пръстите й застинаха, когато Стела го дръпна от ръцете й. — Съжалявам, нараних ли го? Не знам защо съм толкова разсеяна.
— Няма страшно. Но изглеждаш потисната. Какво има?
— Нямам представа — отвърна тя и поклати глава, изчервявайки се от срам заради мислите, които я спохождаха. — Сигурно е от жегата и главоболието. Съжалявам, че толкова се забавих с тези цветя, но не мога да се съсредоточа.
— Не се тревожи. Дойдох да ти помогна.
— Не е нужно, сама ще се справя.
— Хейли, знаеш, че обичам да заравям ръце в калта, когато мога. Готово! — Стела посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки минерална вода. — Почини си пет минути.
„Как можа да ми хрумне онази мисъл?“, запита се тя, докато отпиваше. Нима бе способна на такава неблагодарност? Не можеше да си обясни как нещо подобно се бе прокраднало в съзнанието й. Не изпитваше такива чувства, просто я бяха връхлетели за минута-две и сега се чувстваше ужасно.