Втурна се към стълбището и бе готова да драска и хапе, когато икономът сграбчи ръката й.
По широкия коридор забърза жена, също със слугинска униформа, която попита отдалеч:
— Данби, някакъв проблем ли има?
— Тази… жена. Изглежда разстроена.
— Очевидно. Госпожице? Моля ви, госпожице, аз съм Хейвърс, главната домашна помощница. Успокойте се и ми кажете какво има.
— Дойдох за Джеймс. — Ръцете й затрепериха, когато ги повдигна към къдриците си. — Трябва да ми го донесете веднага. Време е за следобедния му сън.
Лицето на Хейвърс имаше приветлив израз, а сега към него се прибави и топла усмивка.
— Разбирам. Може би е най-добре да поседнете за малко, за да се успокоите.
— И тогава ще донесете ли Джеймс? Ще ми дадете ли моя син?
— В приемната има чудесен огън. Днес е доста хладно, нали? — Жената настойчиво погледна Данби, давайки му знак да пусне ръката й. — Последвайте ме, ще ви заведа.
— Измама! Още една измама! — разкрещя се Амелия и побягна към стълбите.
Викайки Джеймс, стигна до втория етаж, но слабите й крака не издържаха повече и тя се строполи на площадката.
Отвори се врата, през която излезе господарката на Харпър Хаус. Позна съпругата на Реджиналд. Беатрис. Беше я виждала веднъж в театъра и в магазините.
Бе красива, но студена, с очи, напомнящи за синкави късчета лед, с тънък нос и месести устни, които сега бяха презрително смръщени. Дневната й рокля бе от тъмнорозова коприна с висока яка и пристегната талия.
— Кое е това създание?
— Съжалявам, госпожо. — Хейвърс, по-пъргава от иконома, първа стигна до вратата на всекидневната. — Не каза името си. — Инстинктивно се наведе и закрилнически обгърна раменете на Амелия. — Изглежда много разстроена и премръзнала.
— Джеймс! — Амелия протегна ръце нагоре и Беатрис рязко отдръпна полите си. — Дойдох за Джеймс, моя син.
Изражението на Беатрис за миг се промени, преди да процеди през стиснати устни:
— Да влезе тук. — Обърна се и закрачи обратно към всекидневната. — И да почака.
— Госпожице — тихо заговори Хейвърс, докато помагаше на разтрепераната жена да се изправи, — не се бойте, никой няма да ви нарани.
— Моля ви, донесете бебето ми. — Амелия отчаяно се втренчи в очите й и сграбчи ръката й. — Моля ви, донесете ми го!
— Вървете, поговорете с госпожа Харпър. Да сервирам ли чай, госпожо?
— Не, разбира се. Затвори вратата! — сопна се Беатрис.
После се отправи към красивата камина от гранит и се обърна с гръб към тлеещия огън. Изразът на очите й остана хладен, когато вратата тихо се затвори.
— Ти си… била си — поправи се тя с присвити устни — една от курвите на съпруга ми.
— Казвам се Амелия Конър. Дойдох…
— Не съм те питала за името ти. Не ме интересува, нито пък ти. Мислех, че жени като теб, които предпочитат да се смятат за държанки, а не за обикновени уличници, имат достатъчно благоразумие и достойнство да не стъпват в домовете на мъжете, които наричат свои покровители.
— Тук ли е Реджиналд?
Трескаво се огледа, бегло забелязвайки красивата обстановка в стаята, изрисуваните лампиони и кадифените тапицерии. Не си спомняше напълно как се е озовала тук. Яростта й бе отшумяла и сега чувстваше студ и празнота.
— За твой късмет не е у дома — отвърна й Беатрис. — Знам всичко за вашата… връзка, както и че той я е прекратил и че си получила щедро обезщетение.
— Реджиналд?
В откъслечните проблясъци в съзнанието си тя го виждаше застанал пред камина. Но не тази, а камината в нейния дом, в приемната й…
Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?, спомни си ядно тя думите му.
— Дойдох за сина си, за Джеймс. Одеялцето му е във файтона. Ще го отведа у дома.
— Ако си въобразяваш, че ще изкопчиш пари и от мен за мълчанието си, жестоко се лъжеш.
— Аз… дойдох за Джеймс. — На устните й затрептя усмивка, когато пристъпи напред с протегнати ръце. — Той има нужда от майка си.
— Роденото от теб копеле, което ми бе натрапено, носи името Реджиналд, като баща си.
— Не, аз го нарекох Джеймс. Казаха ми, че е мъртъв, но чух плача му. — Лицето й издаде тревога, докато оглеждаше стаята. — Чувате ли го? Трябва да го намеря, да му попея, докато заспи.
— Мястото ти е в приют за душевноболни. Почти изпитвам съжаление към теб. — Огънят запращя зад гърба на Беатрис. — И двете нямаме избор. Но аз поне съм невинна. Аз съм неговата съпруга, майката на децата му, родени в законен брак. Преживяла съм загубата на дете и поведението ми винаги е било безукорно. Преструвах се на сляпа и глуха за извънбрачните връзки на съпруга си и не съм му дала нито един повод за недоволство. Но не му родих син и това е смъртният ми грях. — Страните й поруменяха от ярост. — Нима мислиш, че се радвам, задето ми натрапиха твоето копеле? Детето на една уличница да ме нарича своя майка! Кой ще наследи всичко това? — Тя тръсна гневно ръце. — Иска ми се да бе умряло в утробата ти, а и ти заедно с него.