Гневът му накара Харпър да се усмихне.
— Момчета — тихо промърмори Мич. — Да се върнем на въпроса. Това е нова промяна в поведението на Амелия. Никога досега не е идвала в гаража за файтони и не те е безпокоила.
Харпър за миг зърна снимките, които бе направил, и си спомни за шока, яростта и времето, което му бе отнело разчистването на безпорядъка. После въздъхна:
— Беше страхотен дебют!
— Майка ти трябва да узнае.
Все още бесен, Харпър тръгна към задната врата и намръщено се загледа в утринната мъгла. Бе решил да изчака, докато види майка си да излиза за сутрешния крос.
— Мил ми е животът. Но исках първо да го обсъдя с вас, преди да й кажем. — Вдигна поглед нагоре, където предполагаше, че Хейли се приготвя за работа. — И на нея ли трябва да съобщим?
— Да заговорничим и да държим жените настрана ли? — възропта Дейвид. — Не че аз имам нещо против, но това никак не би се харесало на Роз. — Повдигна палец към тавана. — Нито пък на нея.
— Просто не искам да изпаднат в паника, това е. Да смекчим нещата, доколкото е възможно. Имаше само няколко счупени чинии в края на краищата.
— Това е вандалщина, Харпър! Посегнала е на дома ти. Така стоят нещата и те ще го разберат. — Мич махна с ръка успокоително. — Но вече сме се сблъсквали и с по-страшна нейна агресивност, ще се справим и с това. Важното е да разберем защо се е случило.
— Може би защото е луда — отвърна Харпър раздразнено. — Малка, но не и маловажна подробност.
— Когато е ядосан, прилича на майка си — отбеляза Дейвид. — Непоправим инат.
— И друг път Амелия е вървяла към гаража за файтони. — Мич се облегна на масата. — Самите вие сте я видели като деца. Можем да предположим, че и приживе е била там. Вероятно, след като Реджиналд Харпър е донесъл детето, плод на тяхната любов, за да го представи за свой законен наследник.
— Можем да предположим, че е била и напълно смахната! — добави Дейвид. — Съдейки по вида й.
— От друга страна, доколкото знаем, никога не е издавала присъствието си в гаража за файтони, поне откакто Харпър живее там. Откога всъщност се премести?
— Не знам, по дяволите. — Той сви рамене и забарабани с пръсти по крачолите на изтъркания си работен панталон. — Откакто завърших колежа, преди шест-седем години.
— А сега това опустошение. Може би е проява на лудост, но не е без причина. Всичко, което е правила до днес, е имало обяснение. Занасял ли си нещо там наскоро, нещо ново?
Предположението, което го осени, го накара да замълчи и да се замисли.
— Растения. Отглеждам малко разсад там, но го правя от години. Внасял съм най-обикновени неща — храна, дрехи. Нищо особено или необичайно.
— А водил ли си някого в къщата си?
— Моля?
— Имал ли си гост, който не е идвал друг път? Някоя жена?
— Не.
— Е, това наистина е жалко. — Дейвид го потупа по рамото. — Нима вече си загубил чара си?
— Чарът ми е страхотен, както винаги. Просто напоследък съм малко зает.
— Какво правеше, преди призракът да се развилнее?
— Гледах мач горе в спалнята, четях. По някое време съм задрямал и следващото, което си спомням, е адски трясък. — В този миг Харпър дочу веселия вик на Лили и потръпна. — По дяволите, слизат! Мич, нека да изчакаме, докато…
Замълча и мислено се упрекна, че не бе действал по-бързо, когато Лили се затича пред Хейли право към него, с широко разперени ръце.
— Чу гласа ти — каза Хейли, щом настигна детето. — И лицето й сякаш светна…
— Това е заради страхотния му чар — ехидно промърмори Дейвид. — Омайва малките момиченца.
— Със сигурност е най-приятното начало на деня за нея. — Хейли тръгна към хладилника за сок, но когато се обърна с бутилката и чашката на Лили в ръце, съзря снимките. — Какво е това?
— Нищо. Просто малко среднощно приключение.
— Господи, каква разтурия! Имало е купон в къщата ти и не си ни поканил? — Но когато се наведе и се вгледа по-отблизо, примигна. — О, господи — Амелия! Добре ли си? Нали не си пострадал? — Остави чашата на Лили и пристъпи към Харпър. — Нали не те е наранила?
— Не, не. — Той хвана ръката й, която докосваше лицето му. — Изпочупи само тези съдове.
Дейвид се наведе да вземе пластмасовата чашка и когато вдигна глава, се спогледа многозначително с Мич.
— Но това са всичките неща от твоята малка кухня — продължи да се вайка Хейли. — Какво я прихваща! Откъде е цялата тази злоба?
— Може би се ядосва, че не е между живите — рече Дейвид и допълни: — Мисля, че Лили иска сока си.
— Добре, добре, човек може да очаква всичко от нея. От Амелия, не от Лили. Писна ми! — Хейли наля сока, нагласи капачето и подаде чашата на дъщеричката си. — Заповядай, миличко. — После гневно се обърна към Мич: — Какво ще правим по въпроса?