— Веднага ще се заема. Благодаря.
— Не забравяй, че си ми била благодарна, когато припаднеш от жегата — извика Стела след нея.
Хейли натовари касетките и саксиите на количка и ги пренесе пред сградата. Четири курса бяха достатъчни. Напрегна се да размести масите и да ги подреди така, че да привлекат вниманието на пътуващите шофьори.
Налагаше се да поспира и да упътва клиенти, но през повечето време се радваше на блажено уединение.
Въздухът бе тежък и душен — като пред буря. Надяваше се да притъмнее, да загърми и затрещи, в хармония с настроението й.
Все пак, докато работеше, умът й бе зает да разпознава имената на всички видове, от които товареше разсад. Скоро щеше да разбира от растения колкото Роз и Стела. А щом приключеше с работата, със сигурност щеше да е твърде изтощена, за да мисли за каквото и да било.
— Хейли, търсех те. — Харпър смръщи вежди, когато се приближи до нея. — Какво правиш, по дяволите?
— Работя. — Тя попи потта от челото си. — Изпълнявам задълженията си.
— Твърде горещо е за подобна работа. Не се диша. Влез вътре.
— Ти не си ми шеф.
— Началник съм ти поне на книга. Нали съм съсобственик на всичко тук.
Хейли се задъхваше и не смогваше да изтрие потта от лицето си. Това само засили раздразнението й.
— Стела ми каза да подредя този разсад и аз изпълнявам нареждането й. Тя е прекият ми началник.
— Не съм чувал по-глупава заповед!
Харпър влезе в сградата и веднага се отправи към офиса на Стела.
— Какво става, за бога? Защо си накарала Хейли да влачи разсад навън в тази жега?
— Мили боже, значи не се е отказала? — Разтревожена, Стела стана от бюрото си. — Нямах представа, че…
— Дай ми бутилка вода.
Стела грабна една от хладилната чанта.
— Харпър, не мислех, че тя ще…
Но той повдигна ръка и я прекъсна:
— Недей, стига!
Отново се втурна навън към Хейли. Сграбчи ръката й и въпреки опита й да се отскубне, я задърпа покрай страничната стена.
— Пусни ме! Какво си мислиш, че правиш?
— Опитвам се да те отведа на сянка.
Заобиколиха сградата, масите и храстите в саксии и продължиха между оранжериите, докато стигнаха до сенчестия бряг на езерото.
— Седни и пийни вода.
— Не ми харесваш такъв.
— Същото се отнася и за теб. А сега изпий тази вода и се радвай на късмета си, че няма да те хвърля в езерото, за да се охладиш. Очаквах повече съобразителност от страна на Стела — каза той, докато Хейли жадно пиеше. — Но макар и да е тук вече второ лято, тя си остава янки. А ти си родена и отраснала на юг. Знаеш какво може да причини жегата.
— Свикнала съм с нея. Не обвинявай Стела за нищо. — Но Хейли не можеше да отрече, че сега, когато бе прекъснала работата си, се чувстваше леко замаяна. Предаде се и се изтегна на тревата. — Може би прекалих. Увлякох се, това е. — Извърна глава към него. — Неприятно ми е да ме влачат из алеите, Харпър.
— И аз не обичам да мъкна хората насила, но понякога се налага. — Той свали бейзболната си шапка и я размаха пред лицето й като ветрило.
Изведнъж Хейли се почувства добре — изтегната на тревата, наслаждаваща се на полъха от развятата му, влажна от пот шапка.
Слънчевата светлина се процеждаше между гъстите клони на дърветата и листата им хвърляха шарена сянка върху тялото на Харпър. Изглеждаше й нереален, като нарисуван върху платно…
Тези буйни тъмни коси, леко чупливи от топлия влажен въздух. Дълбоките му кафяви очи бяха… неустоими. Изпъкналите скули, чувствените извивки на устните му я караха да потръпва.
Би могла да лежи така с часове и да го съзерцава. Тази идея я накара да се усмихне.
— Този път ще се отървеш безнаказано. Измъчваха ме много тревоги, а тежката физическа работа винаги ми помага да се отърся от тях.
— Имам друга идея как да ги разсееш.
Наведе се, но се спря, когато тя сложи ръката си пред лицето му.
— В работно време сме — пошегува се Хейли. Но истината бе, че работата, макар и изтощителна, бе й помогнала да вземе решение: важни бяха не желанията й, а изборът, който бе най-добър за всички. — Осъзнах, че това не е добра идея — прошепна тя.
— Кое? — попита объркан Харпър.
— Подобни неща между теб и мен. — Надигна се, отметна коси назад и му се усмихна. Целият й свят би рухнал, ако престанеха да бъдат приятели. — Харесвам те, Харпър. Означаваш много и за мен, и за Лили, и искам да запазим приятелството си. Ако легна с теб, известно време ще бъде забавно, но после и двамата ще се чувстваме странно и неловко.
— Не можеш да бъдеш сигурна.
— Да, но е вероятно. — Тя докосна с ръка коляното му. — Случилото се вчера бе лудост. Макар че целувката ми хареса, беше приятна.