— Само това ли?
— Да. — Хейли знаеше, че изразът на лицето му, привидно равнодушен, е знак за потиснат гняв, и усмивката й стана по-приветлива. — Целувката с красив мъж винаги е приятно изживяване. Но трябва да гледаме в по-далечно бъдеще и най-доброто за нас е нещата да си останат такива, каквито са.
— Вече не са каквито бяха. Ти ги промени.
— Харпър, две целувки между приятели не са нещо съществено.
Хейли понечи да се изправи, но той обхвана китката й и я притисна.
— Беше нещо повече от това.
Очевидно бе, че негодуванието му нараства. Беше го виждала да избухва и знаеше колко страховит може да бъде. „По-добре да е сърдит. По-добре да се държи враждебно и дори да страда известно време“, каза си тя.
— Харпър, знам, че навярно не си свикнал една жена да поставя бариера пред теб, но няма повече да стоя тук и да споря дали да правим секс или не.
— Има и още нещо…
Тези думи накараха сърцето й да трепне.
— Няма и не искам да има!
— Какво е това? Някаква игра ли? Идваш при мен, целуваш ме, а сега ми казваш: „Беше ми приятно, но не проявявам интерес“.
— В общи линии нещата стоят точно така. Трябва да довърша работата си.
Тонът му остана спокоен и уверен, което беше опасен знак.
— Знам какво изпитваше, докато те докосвах.
— Разбира се, Харпър, та нали не съм имала интимни изживявания от месеци.
Пръстите му се отпуснаха и той освободи ръката й.
— Значи просто си търсела другарче за секс.
— Постъпих импулсивно, ала осъзнах, че не трябваше да го правя. Но щом искаш да бъдеш вулгарен, давай! — Погледът й се премрежи, виждаше Харпър като през димна завеса. У нея се надигна гняв, толкова силен, че усети парене в гърлото. — Мъжете мислят само как да си купят поредното чукане и да прикрият лъжите и изневерите си с пари. Щом постигнат своето, за тях жената е просто уличница, която могат да използват отново и отново, а накрая да я захвърлят. Мъжете са долните уличници, които винаги кроят планове как да спечелят нов трофей.
Изразът на очите й се бе променил. За него бе необяснимо как стана това, но знаеше, че през тях не го гледа Хейли. Гневът му внезапно бе изместен от смразяващ страх.
— Хейли…
— Това ли искате, господарю Харпър? — С лукава усмивка тя обхвана гърдите си и ги погали. — А това? — Плъзна ръка между бедрата си. — Колко ще платите?
Харпър обхвана раменете й и силно я разтърси.
— Хейли, престани!
— Искате да се правя на дама ли? И в това ме бива. Достатъчно, за да ме използвате като кобила за разплод.
— Стига! — Трябваше да запази самообладание, въпреки че пръстите му затрепериха. — Искам те точно такава, каквато си, Хейли. — Обхвана брадичката й и се вгледа в очите й. — На теб говоря. Трябва да довършим работата тук, а после да отидеш да прибереш Лили. Не би искала да закъснееш, нали?
— Какво? — Тя се намръщи и отблъсна ръката му. — Казах, че не…
— Какво каза? — Той отново разтърси раменете й. — Повтори последното, което ми каза.
— Казах… казах, че постъпих импулсивно. И още… Господи! — На лицето й не остана и капка руменина. — Не исках… Не го изрекох аз…
— Изобщо помниш ли какви ми ги наговори?
— Не зная. Не се чувствам добре. — Хейли притисна потната си длан към стомаха си и се присви. — Малко ми се гади.
— Ще те откарам у дома.
— Не мислех онези неща, Харпър. Бях разстроена. — Коленете й се подкосиха, докато той й помагаше да стане. — Когато съм разстроена, говоря глупости, които не мисля. Не знам откъде ми дойдоха наум.
— Всичко е наред — мрачно каза той, докато я носеше на ръце към главната постройка. — Аз зная.
— Не разбирам.
Искаше й се отново да полежи на тревата, докато световъртежът й изчезне.
— Първо ще те отведа у дома, а после ще поговорим.
— Трябва да кажа на Стела…
— Аз ще й кажа. Само че колата ми не е тук. Къде са ключовете от твоята?
— В чантата ми, зад щанда. Харпър, наистина се чувствам… зле.
Той отвори вратата на автомобила и я настани на седалката.
— Ще донеса чантата ти.
Стела бе застанала на щанда, когато той нахълта вътре.
— Трябва да откарам Хейли у дома!
— Прилоша ли й? Толкова съжалявам…
— Не е от жегата. Ще ти обясня по-късно. — Грабна чантата от ръката й. — Кажи на мама да дойде, имам нужда от нея у дома.
Въпреки възраженията на Хейли, че вече се чувства по-добре, Харпър я внесе на ръце в къщата.
— Дейвид, донеси й чай — викна той от вратата.
— Какво става с нашето момиче?
— Просто донеси чай. И повикай Мич. — После помоли Хейли: — Хайде, легни тук.
— Харпър, не съм болна. Няма страшно, просто ми прилоша от жегата. Или дявол знае от какво…