— Предполагам, че е възможно да отменят присъдата й. Също така е възможно и други да излязат по-рано заради добро поведение. И тук ще настъпи едно страхотно бягство от затвора.
Очите на директорката са ледени, а блясъкът в тях говори за неприкрит гняв.
— Работата на Джейми Бъргър не е да измъква хора от затвора — отговарям.
— Струва ми се, че сега точно това й е работата. Тя не идва само на светски посещения в „Браво“.
— Кога е била тук Джейми?
— Чух, че имала жилище в Савана. Нещо като тайно скривалище — подхвърля небрежно тя, сякаш не обръща внимание на клюки, но аз съм убедена, че има нещо повече.
Ако Джейми е идвала тук, за да разпитва осъдена на смърт, не го е направила, без да премине същите процедури като мен сега. Първо е дошла при Тара Грим. „Светски посещения“ звучеше като повече от една визита тук. Скривалище от какво и с каква цел? Изглежда изключително нетипично за нюйоркската прокурорка, която познавах.
— Тя идваше тук, а сега идвате вие — казва директорката. — Не ми приличате на човек, който вярва в съвпадения. Ще кажа на охраната, че можете да влезете със снимката и да я оставите на Катлийн.
Тя се връща в кабинета си, а аз тръгвам по дългия син коридор. Връщам се на пропускателния пункт, където пазач със сива униформа и бейзболна шапка ми нарежда да си изпразня джобовете и да оставя всичко в една пластмасова кутия. Подавам шофьорската си книжка и ключовете от буса и обяснявам, че снимката е одобрена от директорката. Пазачът ми отговаря, че е уведомен и мога да я взема със себе си. Сканират ме, опипват ме и ми връчват червен пропуск, който съобщава, че съм официален посетител номер седемдесет и първи. На дясната ми ръка слагат печат с тайна парола, която ще се покаже само под ултравиолетова светлина, когато напускам затвора по-късно.
— Можете да влезете тук, но ако нямате печат на ръката, никога няма да излезете — казва пазачът.
Не мога да реша дали се шегува. Името му е М. П. Мейкън, според служебната му значка. Обажда се по радиостанцията в контролния център, за да отворят вратата. Чува се шумно бръмчене на електроника, тежката метална врата се плъзва встрани и се захлопва след нас. После се отваря втора врата. Виждам правила за посещения, изписани с червено, които ме предупреждават, че влизам в работно помещение, където са забранени отношения между затворнички и надзиратели. Плочките на пода са лъснати с восък и сякаш полепват по подметките на мокасините ми, докато следвам Мейкън по сивия коридор със заключени метални врати. На всеки ъгъл има огромни кръгли изпъкнали огледала.
Придружителят ми е с мощна фигура и има напрегнат вид, сякаш се готви за битка. Кафявите му очи непрестанно се оглеждат внимателно. Стигаме до една врата, която е леко открехната. Излизаме в двора на жегата. Над нас се носят мрачни облаци, които изглеждат, като че ли бягат от приближаваща опасност. В далечината проблясват светкавици и се чуват гръмотевици. Първите капки дъжд са с размера на монети от четвърт долар, когато падат на земята. Усещам мирис на озон и прясно окосена трева. Дъждът се просмуква в тънкия памук на ризата ми. Вървим бързо.
— Мислех, че бурята ще почака малко — казва Мейкън и вдига очи към притъмнялото небе, което всеки момент ще се разцепи над нас. — По това време на годината има бури всеки ден. Започва се със слънце и синьо небе, невероятно красиво. После към четири-пет следобед се разразява буря. Но пък прочиства въздуха. Довечера ще захладнее приятно. Така е в тази част на страната. Но през юли и август става непоносимо.
— Навремето живеех в Чарлстън.
— Е, значи знаете. Ако можех да си взема отпуск през лятото, вероятно щях да се отправя натам, откъдето идвате. В Бостън сигурно е поне с двайсет градуса по-хладно — добавя той.
Не ми е приятно, че знае точно откъде идвам. Но си напомням, че не е трудно да се сетиш за това. Всеки, който провери, ще научи, че работя в Кеймбридж, а най-близкото летище е „Логан“ в Бостън.
Той отключва външната врата и ме повежда по пътека с високи огради с бодлива тел отгоре. „Браво“ не изглежда по-различно от останалите отделения. Но когато вратата се отваря и влизаме вътре, долавям общата потиснатост и мъка, които сякаш са се просмукали в излъскания сив цимент и тежката зелена стомана. Контролната зала на второ ниво е зад еднопосочно огледало, точно срещу входа. Има и пералня, машина за лед, кухня и кутия за подаване на оплаквания.