Чудя се дали, ако това въобще е вярно, Джейми Бъргър е влизала в „Браво“ при посещенията си тук. Чудя се за какво е говорила с Лола Дагет, дали това е свързано с преместването на Катлийн Лоулър в защитена килия и как всичко това засяга лично мен. Не звучи типично за Джейми да дойде тук и нарочно да изложи някого на опасност. Не мога да си представя, че тя е била източникът на слуха за миналото на Катлийн Лоулър, който е предизвикал враждебността на останалите затворнички. Джейми е умна, хитра и изключително предпазлива. Дори прекалено. Или поне беше. Не съм я виждала от шест месеца. Нямам представа какво става в живота й. Племенницата ми, Луси, никога не говори за нея, нито какво точно е станало, а аз не питам.
Мейкън отключва една малка стая с голям плексигласов прозорец до вратата. Вътре има бяла пластмасова маса и два сини пластмасови стола.
— Изчакайте тук, а аз ще доведа госпожица Лоулър — казва ми той. — Трябва да ви предупредя, че тя е много приказлива.
— Аз съм добра слушателка.
— Затворничките обичат вниманието.
— Често ли има посетители?
— Тя би искала. Постоянна публика. Почти всяка от тях би го искала — казва той, без да отговори на въпроса ми.
— Има ли значение къде ще седна?
— Не, госпожо.
В стаите за разпити има скрита камера. Обикновено е монтирана диагонално срещу разпитвания, който в този случай ще е затворничката, а не аз. Почти съм сигурна, че тук няма камера. Сядам и се оглеждам наоколо. На тавана над масата забелязвам метална пръскачка за вода, а до нея — малка дупчица, заобиколена от бяло кръгче. Разговорът ми с Катлийн Лоулър ще бъде записан. И слушан от Тара Грим, а вероятно и от още някого.
4
Откакто е преместена в обезопасеното отделение, Катлийн Лоулър е заключена по двайсет и четири часа в денонощието в килия с размера на барака за инструменти, от която има изглед през метална мрежа към тревата и стоманените огради. Вече не вижда масите за пикник, пейките, нито цветните лехи, които бе описала в имейлите си до мен. Рядко вижда дори друга затворничка или спасено куче.
През часа, определен за раздвижване, тя се разхожда в „досадни идеални квадрати“ на малка заградена площадка, а един надзирател я наблюдава от стол, поставен до яркожълт охладител. Ако Катлийн поиска да пийне вода, й подават малка картонена чашка през оградата. „Забравила съм човешкото докосване, допира на пръсти и какво е да те прегръщат“, казва тя драматично, сякаш е в „Браво“ цял живот, а не само от две седмици. Твърди, че да си тук е все едно да си в отделението за осъдени на смърт.
Вече няма достъп до имейл, нито до другите затворнички, освен ако си крещят от килия в килия или си подават сгънати бележки под вратите — усилие, което изисква забележителна изобретателност. Разрешено й е да пише ограничен брой писма всеки ден, но не може да си позволи марки и е много благодарна, когато „заети хора като теб си правят труда да мислят за хора като мен и да им обърнат малко внимание“. Когато не чете и не пише, гледа малкия телевизор, изработен от прозрачна пластмаса, с устойчиви гайки, които затворничките да не могат да развинтят. Телевизорът няма вградени колони и сигналът е слаб, което според нея се дължи на „цялата електромагнитна намеса в „Браво““.
— Шпионират ни — твърди тя. — Всички тези мъже надзиратели имат възможност да ме видят гола. Заключена съм тук сама, а кой е свидетел на онова, което всъщност става? Трябва да се върна там, където бях.
Тъй като й е позволено да взема душ само три пъти седмично, тя се тревожи за хигиената си. Чуди се кога ще й разрешат да си направи прическа и маникюр, тоест да й ги направят затворнички, които не се справят особено добре. Тя раздразнено ми показва изгорялата си от изрусяване къса коса. Оплаква се от проблемите, които е причинило затварянето й тук на външния й вид. „Тук вечно те унижават и така те тормозят.“ Огледалото от полирана стомана над мивката в килията й напомня непрестанно за истинското й наказание и за законите, които е нарушила. Казва го, сякаш самите закони са нейните жертви, а не човешките същества, които е изнасилила или убила.
— Опитвам се да се успокоявам, като си мисля, че все пак това не е истинско стъклено огледало — казва ми тя от другата страна на пластмасовата масичка. — Всичко, което отразява нещо тук, е предназначено да предизвика изкривяване, не мислиш ли? По същия начин, по който се променя телевизионният сигнал. Значи, когато се оглеждам, образът ми също е изкривен. Може би в действителност не изглеждам точно така.