— Хората могат да получат ботулизъм и от суши, нали? — пита той, докато отваря вратата на душ-кабината.
— Клостридиум ботулинум, анаеробният организъм, който произвежда отровата, е вездесъщ. Бактериите са в почвата и тинята в езерата. Практически всяка храна и течност може да е заразена. Ако е така в нейния случай, развитието е било необичайно бързо. Обикновено са нужни поне шест часа, за да се проявят симптомите, а по-често — дванайсет или трийсет и шест.
— Всички знаят, че ако някоя зеленчукова консерва е издута, не бива да се яде — казва Чанг. — Заради ботулизма.
— Хранителният ботулизъм обикновено е свързан с неправилно консервиране, лоша хигиена или масла, подправени с чесън и билки, които не са съхранявани в хладилник. Зле измити зеленчуци, картофи, печени в алуминиево фолио и оставени да изстинат преди поднасяне. Можеш да получиш ботулизъм от много неща.
— Мамка му, това току-що унищожи апетита ми за много храни. Значи, ако ти си лошият…
— Аз не съм лошият.
— Да речем, че си. Култивираш бактерията по някакъв начин, а после я слагаш в нечия храна, и хората умират от ботулизъм? — пита Чанг.
— Не знам как е било направено. Ако приемем, че става дума за ботулинова отрова.
— А ти смяташ, че може да е така, нали?
— Това е възможност, която трябва да разгледаме много сериозно. Изключително сериозно.
— Използва ли се често за убийства с отрова?
— Изобщо не е често — отговарям. — Дори не са ми известни никакви подобни случаи. Но ботулиновата отрова може да е трудна за откриване, ако няма причина за подозрение.
— Ако тя не е можела да диша и е имала всички тези кошмарни симптоми, които описваш, защо не се е обадила на 911?
Чанг снима солите за вана и свещите, поставени до нея. Лавандула и ванилия. Евкалипт и балсам.
— Ще се учудиш, ако разбереш колко хора не звънят на 911 — казвам и му посочвам, че бих искала да прегледам лекарствата с рецепта.
Той, разбира се, няма нищо против. Не го интересува какво правя, стига да може да продължи да ме води в желаната насока.
— Хората мислят, че ще се оправят с домашни лекове, а после става прекалено късно — добавям.
Отварям шишенцето с амбиен. Информацията на етикета сочи, че рецептата е била изпълнена преди десет дни в същата аптека близо до затвора, където спрях вчера, след като се обадих от обществения телефон. Трийсет таблетки по десет милиграма. Преброявам ги.
— Останали са двайсет и една — съобщавам и връщам таблетките в шишенцето. После поглеждам ативана. — Рецептата е изпълнена по същото време и в същата аптека като другата. Изглежда, че е купувала повечето неща оттам. „Монк“. И фармацевтът се казва Хърб Монк.
Вероятно той е и собственик на аптеката.
Припомням си мъжа с бялата престилка, от когото вчера си купих адвил. Сещам се, че аптеката прави доставки по домовете. Надписът вътре гласеше: „В същия ден, на прага ви“. Чудя се дали на Джейми са доставяли и друго освен храна.
— Осемнайсет таблетки от един милиграм — уведомявам Чанг. — Карл Диего е лекарят, предписал и двете.
— Повечето хора, които искат да се самоубият, поглъщат целия флакон — отбелязва Чанг, сваля ръкавиците си и изважда телефона си. — Да видим кой е доктор Диего.
— Нищо не говори за самоубийствена доза — заявявам.
Отварям чекмеджета и шкафове. Намирам парфюми и козметични мостри, които Джейми сигурно е получила безплатно в магазина или при пазаруване по интернет. Доставени неща. Живот, донесен до вратата й, а после смърт, подадена в плик от ресторант. Връчена на мен.
— Не бива да приемаме, че тя е причинила собствената си смърт, когато някъде има човек, който може да го направи отново — казвам на Чанг. — Вече има няколко смъртни случая. Не ни трябват повече.
Намеквам му не особено фино, че не трябва да допуска грешката да се съсредоточава върху Марино и мен. Ако се вторачи в нас, няма да търси никъде другаде.
— Лекар в Ню Йорк, на Източна осемдесет и първа улица. Може би е семейният й лекар, който е изпратил рецептите й тук.
Чанг се рови в интернет, но всъщност ми осигурява възможност да вляза в капана.