— Кой предлага услугите ми и за какво? — обажда се Колин и се приближава към нас.
— Имаш ли представа как да отнесем тези неща до лабораторията? — пита го Чанг. — Тя твърди, че трябва да ги приберем в хладилник.
— А ти казваш, че не искаш отровен боклук в лъскавия си джип, който има дори и климатик.
— Предпочитам да не го вземам.
— Ще го метна в моя джип — казва Колин. — Ще проветря, а после просто ще го измия с маркуч. Няма да ми е за пръв път. Само че не мога да чистя с белина хубавата тапицерия.
Чанг отнася куфарчето си до бюрото близо до купчината папки и започва да обработва двата лаптопа. Взема внимателно проби от клавиатурите и мишките. Иска да се увери, че никой не се е опитвал да проникне в компютрите на Джейми.
— Ще ги взема — казва той, — но първо искам да погледна. Имам предвид онова, което не е защитено с парола — добавя той и раздвижва мишката. После се ухилва: — Бинго! Ако твоята жена доставчик е истинска, скоро ще я видим. Изглежда, това записва всичко от камерите.
Отварям още няколко чувала и с Колин прибираме грижливо кутиите, които хвърлих в боклука рано тази сутрин.
— Има дори и звукозапис — съобщава ни Чанг. — Външната камера е луксозна работа. Ще започнем с нея, да видим кой ще се появи. Широк обхват и завъртане на триста и шейсет градуса. И термално инфрачервено устройство, за да работи и при пълна тъмнина, мъгла или дим. В колко часа дойде тук снощи?
— Около девет — отговарям и вадя от боклука пръчиците за хранене.
— Вероятно трябва да приберем и чашата й от уиски — решава Колин. — И да вземем проби от нощното шкафче, както ти предложи. Не бива да забравяме.
— Уискито е тук — посочвам към шкафа, — но се съмнявам, че е отровено, защото бутилката беше запечатана, когато Джейми я взе. Ето и бутилката от виното. — Изваждам я от боклука и я слагам върху чувала, а споменът за пиенето на вино и бъбренето на канапето ме разстройва.
— Нищо не може да се сравнява с престоялите морски деликатеси — намръщва се Колин с погнуса.
— Супа от скариди. Миди.
— Предпочитам миризмата на удавник. Господи, това е кошмарно — изругава той и прибира празната кутия.
— Хм, това наистина е странно — обажда се Чанг откъм бюрото. — Какво, по дяволите, е станало с главата й? Никога преди не съм виждал подобно нещо. Мамка му! Гадна работа.
Сваляме мръсните ръкавици и отиваме при него.
— Чакайте да върна до момента, когато камерата я улавя за пръв път — казва той.
Образите са черно-бели и забележително ясни. Входът на тухлената кооперация, железните перила и дърветата. Звукът от минаваща кола и проблясването на фарове. И после се появява тя, далечна фигура на улицата. Чанг спира записа.
— Добре. Тя е вляво, ето тук — той сочи улицата под нас пред кооперацията. — Едва се различава на колелото.
— А ето те и теб. Натискаш бутона на домофона, а тя се приближава. Но вече не е на колелото. Пресича улицата — отбелязва Колин. — Това е малко необичайно.
— И фаровете не работят — добавям, втренчена в екрана. — Сякаш жената не иска никой да я види.
— Предполагам, че точно това е целта — съгласява се Колин.
— Става и още по-добре — казва Чанг, като пуска записа отново. — Всъщност, по-зле.
Фигурата се раздвижва отново. Виждам очертанията й, но не мога да различа лицето. Сянка, която бута колелото си напред. Виждам как дясната й ръка се вдига нагоре, и внезапно — заслепяваща бяла светлина. Нещо, което прилича на бяла огнена топка, заличава главата й.
— Каската — казвам. — Включва фаровете на каската си.
— Защо да включваш фаровете, ако не караш? — учудва се Колин. — Защо да чакаш, докато стигнеш до адреса?
— Не чака — отговаря Чанг. — А прави нещо съвсем друго.
29
Почти девет вечерта е. С Марино пристигаме в хотела. Багажникът на буса е пълен с торби с покупки — кашони с бутилирана вода, тенджери, тигани и малка печка.
След като ме взе от кооперацията на Джейми, докато Чанг и Колин приключваха обработката на местопрестъплението, отидохме да свършим някои неща. Първо отидохме в „Уолмарт“ за домашните потреби, а после — на пазара за храна и в магазина за алкохол. Накрая се отбихме в специализирания магазин, на улица „Дрейтън“, който Джейми препоръча снощи, за безалкохолна бира. Сетих се за онова, което някои хора смятат за съвпадение на близостта от една страна и безсмислеността — от друга.
Разбирам идеята за случайността — любимата теория на физиците, че вселената съществува заради Големия взрив и следователно можем да очакваме животът ни да се ръководи от безсмислен хаос, но не я приемам. Честно казано, не вярвам в нея. В природата има симетрия и закони, дори да не можем да ги разберем, и няма случайности, а само определения, с които се опитваме да осмислим дадени събития, особено кошмарните.