— Не мога да ти опиша колко съжалявам — казвам му. Вратите на асансьора се отварят и вкарваме количките вътре.
— Освен това съм ужасно гладен. Но ми се струва, че каквото и да направя, няма да се почувствам по-добре.
Марино става все по-раздразнителен, сякаш се кани да избухне всеки момент.
— Ще приготвя набързо спагети и салата.
— Може пък да искам да си поръчам от рум-сървиса хамбургер с бекон, сирене и пържени картофи — изръмжава той и натиска ожесточено бутона.
— Ще стане бързо. Изпий няколко бири и вземи горещ душ. Ще ти стане по-добре.
— Шибаната цигара е това, което наистина искам. И спри да ми повтаряш, че ще ми стане по-добре. Ето защо хората ходят по събрания. Защото се чувстват гадно и искат да убият всеки, който ги убеждава, че ще им стане по-добре.
— Ако искаш да намерим събрание на анонимните алкохолици, сигурна съм, че ще успеем.
— В никакъв случай.
— Няма да си помогнеш, ако се върнеш към нещата, които ти навредиха.
— Не ме поучавай. Не мога да го понеса в момента.
— Не исках да те поучавам. Моля те, не пуши.
— Ако се наложи да отида до бара да си изпрося цигара, ще го направя. Не искаш да те лъжа, нали? Затова ти казвам, че искам една шибана цигара.
— Тогава ще дойда с теб. Или пък Бентън ще дойде.
— Не, по дяволите. Достатъчно се занимавах с Бентън за един ден.
— Имаш право да се чувстваш съсипан и разочарован — отговарям тихо.
— Това няма нищо общо с разочарованието — изсумтява той.
— Разбира се, че има.
— Глупости. Не ми казвай как се чувствам.
Едва се виждаме над всички торби и кутии, докато спорим как се чувства Марино. Знам, че е съсипан и гневът му е причинен от болка. Изпитваше към Джейми чувства, с които отчасти съм наясно, но вероятно никога няма да узная дали е бил влюбен в нея и до каква степен. Знам само, че бе свързал бъдещето си с нейното. Щеше да й помага и се надяваше това да стане на това място, където му харесва начинът на живот. А сега всичко се промени завинаги.
— Слушай — казва Марино, когато асансьорът спира на последния етаж. — Понякога нищо не помага. Не мога да понеса мисълта за онова, което са й причинили. Направо полудявам, защото задето ние бяхме с нея и ядохме в шибаната й всекидневна, а нямахме представа. Господи! Тя яде отрова пред очите ни и ще умре, ние нямаме представа, а после си тръгваме. Дяволите да го вземат! А тя е минала съвсем сама през този ад. Защо, по дяволите, не се е обадила на 911? — задава той същия въпрос като Сами Чанг.
Бутаме количките по балкона около хотелския атриум към редицата стаи, които образуват лагера ни. Апартамент за нас двамата с Бентън, свързан със стаите от двете страни — една за Луси и една за Марино.
— Джейми пиеше — отговарям. — А това определено не помагаше на преценките й. Но по-важният фактор е човешката природа. Типично за хората е да отлагат нещо драстично като викането на линейка. Странното е, че са готови да се обадят в полицията по-бързо, отколкото да повикат пожарна или линейка. Просто защото сме склонни да изпитваме срам, когато се нараним сами или случайно подпалим къщата си. Много по-удобно ни е да изпратим полицията срещу някого.
— Да, като оня път, когато коминът ми се подпали. Помниш ли? Старата ми къща в Саутсайд? Отказах да се обадя. Изкатерих се на покрива с маркуч в ръка, което беше адски тъпо.
— Хората отлагат — повтарям.
Пълзящите растения по балконите на всеки етаж ми напомнят за Тара Грим и бръшляна в кабинета й, който е оставила без контрол, за да даде на хората житейски урок.
Внимавай какво пуска корени, или един ден то ще заеме всичко наоколо. Нещо е пуснало корени в нея и е останало само зло.
— Продължават да се надяват, че ще им мине или ще оправят проблема сами, а после стигат до момента, от който няма връщане назад — казвам на Марино. — Като жената с кофата. Помниш ли? Умира от отравяне с въглероден окис, докато се прави на пожарникар. Къщата й изгаря, а пожарникарите намират обгореното й тяло до кофата. Още по-лошо е при онези, които имат професии като нашите. Ти, Джейми, Бентън, Луси и аз. Никой от нас няма да иска да повика полицията или спешна помощ. Знаем прекалено много. Ужасни пациенти сме и обикновено не спазваме собствените си правила.
— Не знам. Ако не можех да дишам, сигурно щях да повикам линейка — отговаря той.
— Или пък щеше да вземеш бенадрил или судафед15, или да търсиш инхалатор. А когато нито едното не свърши работа, вероятно вече няма да си в състояние да се обадиш на никого.