— Сигурно съм адски досадна личност.
— Досадна си, когато мислиш, че не чувстваш онова, което чувстваме ние, останалите. Да, тръгнала си си ядосана снощи. Знам, че си била бясна. Говори ми за това по телефона до три сутринта, не помниш ли? И е нормално да си била ядосана. В това няма нищо лошо. И аз щях да съм, ако бях на твое място и Джейми говореше лоши неща за теб. Или пък ти беше причинила нещо подобно.
— Трябваше да остана и да се разбера с нея — казвам. — И ако го бях направила, вероятно щях да разбера какво става с нея. Имам предвид, физически. Може би щях да схвана, че симптомите й не са свързани с алкохола.
— Чудя се дали има организация „Анонимни хакери“ — замисля се Луси, сякаш не съм изрекла и дума. — Странно е да мислиш, че хора като мен няма да проникнат в нещо, ако могат. Не можеш да поправиш счупена чиния. Или живееш с нея, или я изхвърляш.
— Ти не си счупена чиния.
— Всъщност, тя ме наричаше „пукната чаша“.
— И това не си, а и е грубо. Жестоко е да кажеш нещо такова.
— Вярно е. Живо доказателство — посочва тя компютрите на бюрото. — Знаеш ли колко ми беше лесно да проникна в записите й? Първо, тя беше адски небрежна с паролите. Използваше едни и същи, за да не ги забрави. Фасулска работа. Просто си изпратих имейл с айфона, докато стоях под охранителната камера, и това ми даде адреса на връзката й.
— Сети се да направиш това, докато бях в апартамента й?
— С Бентън стояхме навън в дъжда, под стрехата.
Не знам дали съм развеселена, или ужасена.
— Бентън ме държеше за ръката, но аз бях любезна и цивилизована. Той извади страхотен късмет.
— Опитваше се…
— Трябваше да направя нещо — прекъсва ме Луси. — Забелязах външната камера, която изглеждаше нова и наскоро инсталирана — хубава система с няколко обектива, каквато Марино би избрал. Но не възнамерявах да го разпитвам за това и не го направих — повтаря тя. — Разбрах, че някъде има записващо устройство, и нямаше начин да не направя нещо. Кой, по дяволите, иска да седи кротко и да чака шибано разрешение? Задниците не го правят. Лекетата, които причиняват всички неприятности, не го правят. Тя беше права. Аз не мога да се поправя. Може би не искам. Не, по дяволите.
— Никога не си имала нужда от поправяне — казвам и отново се ядосвам. — Първо, не прави зло. Аз също съм давала обещания. Вършим най-доброто, на което сме способни. Съжалявам, че те подведох.
Думите ми звучат адски тъпо и неловко.
— Не си направила нищо лошо. Джейми си го причини сама.
— Не е вярно. Не знам какво са ти казали…
— Причини си го много отдавна — прекъсва ме Луси и кликва с мишката.
На монитора се появява образът на кооперацията на Джейми и улицата отпред.
— Тя си направи този план за полет, когато реши да лъже, и катастрофира, дори и някой друг да е управлявал самолета, когато е станало. Но съм наясно, че тя беше убита, и философията ми е без значение в момента.
— Подозираме това, но не сме го доказали — напомням й. — Няма да знаем, докато не приключат с анализа. А може и първо да научим за Дон Кинкейд, ако предположим, че си имаме работа със серийни отравяния със същата отрова.
— Знаем — спокойно възразява Луси. — Убиец, който си мисли, че е по-умен от всички нас. Връзката, общият знаменател, е затворът. Така трябва да е. Това е общото между всички вас. Дори Дон Кинкейд, тъй като майка й е там. Беше там. И са си писали, нали? Всички са свързани чрез затвора.
Сещам се за петнайсетцентовите марки и пъстрите листове. Нещо, изпратено на Катлийн. Може би и тя е изпратила нещо на Дон. Представям си отпечатъците по листовете, изписани с почерка на Катлийн. Нещо за подкуп.
— Ще те пипна — казва Луси на образа на монитора. — Нямаш представа с кого си имаш работа. Щеше да е без значение, ако беше останала с нея по-дълго — обръща се тя към мен, но не ме поглежда.
Не ме е погледнала в очите нито веднъж, откакто седнах до нея. Това ме тревожи и наранява, макар да знам, че Луси не поглежда никого в очите, ако е плакала.
— Звучеше, все едно е пияна — казва Луси, сякаш знае. — Мъртвопияна, както и преди, когато ми се обаждаше.
— Обаждаше се, когато бяхте заедно, или след това?
Вниманието ми се завръща към блекберито на бюрото и започвам да осъзнавам какво е станало.
— Ти ми каза, че тя била пияна. По-точно, че ти мислиш, че е пияна — казва Луси, докато трака по клавиатурата. — Изобщо не намекна, че може да е болна или да й има нещо друго. Затова не можеш да се самообвиняваш. А знам, че е така. Трябваше да ме оставиш да вляза в апартамента й.