— Знаеш защо не можех да го направя.
— Защо ме предпазваш, сякаш съм на десет години?
— Не става дума за предпазване.
Усещам как честността ми отлита с ветреца на добрите ми намерения. Лъжа, маскирана като нещо нежно и мило.
— Е, да, и това имаше, значение — признавам. — Не исках да видиш онова, което видях аз. Исках последните ти спомени за нея да са…
— Какви? — отново ме прекъсва тя. — Партньорката ми, която се прави на прокурор и ми обяснява защо никога вече не трябва да й се обаждам? Не й беше достатъчно да скъса с мен. Трябваше да го направи така, че да звучи като заповед да не се доближавам до нея. Ти си мръсна. Ти си опасна и унищожителна. Луда си. Изчезвай.
— По закон, ти нямаше право да си в апартамента. Луси.
— И ти не трябваше да си там, лельо Кей.
— Вече бях, но си права. Това създава проблеми. Не ти трябва твоите отпечатъци и ДНК да са там. Нищо, което би накарало полицията да се заинтересува от теб. — Казвам й нещо, което вече знае. — Не е трябвало да ти говори така. Било е нечестно да твърди, че проблемът е в теб, вместо да се справи с онова, което не е можела да търпи у себе си. Но аз трябваше да се уверя, че е добре, преди да си тръгна. Можех да съм по-внимателна.
— Всъщност казваш, че е трябвало да си по-грижовна.
— Бях адски ядосана и не ми пукаше. Съжалявам…
— Защо да ти пука? Защо въобще трябва да се интересуваш от това?
Търся верния отговор, защото точният е фалшив. Трябваше да ми пука, защото човек винаги би трябвало да се интересува от другите хора. Така е правилно. Но не го направих. Честно казано, не давах и пет пари за Джейми снощи.
— Иронията е, че с нея и бездруго бе свършено — казва Луси.
— Не можем да решаваме подобно нещо за никого. Може и да не е било свършено. Иска ми се да вярвам, че в даден момент е щяла да се промени. Хората могат да се променят. Никой не бива да бъде лишен от тази възможност.
Говоря бавно и внимателно, сякаш налучквам пътя по камениста пътека, на която може да се спъна и да си изпотроша костите.
— Съжалявам, че последната ми среща с нея бе толкова неприятна, защото в миналото имаше други, които не бяха такива. Имаше време, когато тя беше…
— Няма да й простя.
— По-лесно е да си ядосан, отколкото тъжен — заявявам.
— Няма да забравя и да простя. Тя ме натопи и ме излъга. Натопи и излъга и теб. Започна да лъже толкова много, че не й остана никаква истина и повярва на дивотиите си.
Луси кликва с мишката и дигиталните записи започват. Тухли, стъпала, железни парапети в нюанси на сивото, звук от коли, минаващи по улицата пред кооперацията, проблясващи фарове. Луси отваря друг прозорец и виждам фигура, която се появява в далечината на тъмната улица. Слаба фигура на пешеходец. Предполагам, че е същата млада жена, но няма колело и не е облечена по същия начин като снощи. Тя пресича улицата и внезапно проблясва смайващото бяло петно, сякаш е извънземно или божество. Стига спокойно до входа на кооперацията, а главата й блести като ореол.
— Не беше облечена така — съобщавам на Луси.
— Разузнава — отговаря тя. — Проучва. През последните две седмици вече я видях пет пъти.
— Снощи носеше светла риза. Откога е това, което видях току-що… — започвам, но ме прекъсва гласът на Джейми Бъргър.
— … осъзнавам, че отново наруших правилото да няма никакви контакти, което самата аз създадох.
Познатият глас се носи от колоната, а Луси увеличава звука, докато фигурата от записа изчезва по тъмната улица.
— Предполагам, вече знаеш, че Кей е тук и ще ми помага за един случай. Тъкмо вечеряхме заедно и тя май ми се ядоса. Винаги е истинска лъвица, когато става дума за теб, а това не помага. Мили боже, никога не е помагало. Някак си винаги ми се струваше, че тя е в стаята, където и да се намирахме. Лельо Кей, там ли си? Е, добре, говорили сме за това до втръсване…
— Спри — казвам на Луси и тя натиска бутона за пауза. — Джейми на новия телефон ли ти звънна? Кога? — питам, но имам чувството, че вече знам.
Джейми говори завалено и гласът й пресеква. Звучи също като снощи, когато си тръгнах от апартамента й, но още по-пияна и гадна. Поглеждам блекберито на бюрото.
— Старият ти телефон — казвам. — Не си си сменила номера, просто си получила и нов, когато си купи айфон.
— Джейми нямаше новия ми номер. Никога не съм й го давала, а и тя така и не ми го поиска — отговаря Луси. — Вече не го използвам — сочи тя блекберито.
— Запазила си го, защото тя е продължила да ти звъни.
— Не само затова. Но тя се обаждаше. Не често. Най-вече късно нощем, когато бе пила много. Запазих всички съобщения в аудиофайлове.