— И ги слушаш на компютъра си.
— Мога да ги слушам навсякъде — не е там работата. Важното е да ги запазя, да се уверя, че няма да се изгубят. Всичките са почти еднакви. Също като това. Не ме пита нищо. Не казва, че иска да й се обадя. Просто говори няколко минути и прекъсва рязко, без да се сбогува. Дърдори, без да слуша, а после затваря.
— Запазила си ги, защото тя ти липсваше. Защото още я обичаш.
— Запазих ги, за да си напомня защо не трябва да я обичам и да ми липсва. — Гласът на Луси потреперва. Долавям мъката, раздразнението и гнева й. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че тя не звучеше като болна или засегната, а просто пияна. А това бе половин час след като ти си излязла от дома й. Вероятно не е звучала и наполовина толкова зле, докато си била с нея.
— Тя не спомена, че се чувства зле или странно. Не каза абсолютно нищо.
Луси поклаща глава.
— Мога да ти пусна целия запис, но не казва нищо подобно.
Представям си как Джейми, облечена във виненочервения си халат, се разхожда от стая в стая, отпива от скъпото уиски и гледа през прозореца към буса на Марино, който се отдалечава по улицата. Не знам в колко часа точно си тръгнахме, но след не повече от трийсет минути се е обадила на Луси и й е оставила съобщението. Очевидно, симптомите й са се обострили доста по-късно. Виждам пред очите си нощното шкафче с разлятото питие, телефона под леглото и разпилените в банята лекарства и тоалетни принадлежности. Подозирам, че Джейми се е унесла в сън и към два или три сутринта се е събудила внезапно. Не е можела да си поеме дъх, да говори и да преглъща. Вероятно в този момент е започнала да търси нещо, което да я облекчи.
Сещам се, че симптомите й са зловещо сходни с онези, които тя ми описа, докато говорехме за Бари Лу Ривърс и за това, което може би очаква Лола Дагет, ако бъде екзекутирана на Хелоуин. Жестоко и необичайно. Мислех, че Джейми ми разказва драматична история, за да е по-убедителна, но може и да не е било така. Може би в думите й е имало повече истина, отколкото е предполагала.
— Мозъкът ти е буден, но не можеш да говориш. Не можеш да се движиш, а очите ти са затворени. Изглеждаш, все едно си в безсъзнание. Но мускулите на диафрагмата ти са парализирани, а ти си наясно какво става, докато се мъчиш в болката и паниката на задушаването. Чувстваш, че умираш. Болка и паника. Не просто смърт, а садистично наказание. — Описвам онова, което ми разказа Джейми за смъртоносната инжекция и какво се случва, ако упойката спре да действа.
Мисля си как убиец може да даде на някого отрова, която спира дишането и пречи на човека да говори и да извика за помощ. Особено ако жертвата е в затвора.
— Защо някой би изпратил на затворничка пощенски марки на двайсет и няколко години? — питам, като се надигам от стола. — Защо не ги продаде? Някой колекционер сигурно ще плати за тях. Или пък са дошли от колекционер. Може да са били закупени наскоро от колекционер или филателна компания. На гърба им нямаше прах и мръсотия, не бяха намачкани и пожълтели, сякаш са стояли в чекмеджето с години. И уж били изпратени от мен във фалшив плик на центъра заедно с фалшиво писмо. Възможно ли е? Катлийн мислеше, че съм проявила щедрост към нея, което ме озадачи. Голям плик, уж от мен. И вътре е имало още нещо. Може би марки.
Луси най-после приковава очи в мен и виждам какво се крие в тях. Тъмнозелени, изключително тъжни и проблясват от гняв.
— Съжалявам — казвам й, защото знам колко ужасно е било за нея да си представи смъртта на Джейми по начина, по който я описах.
— Какви марки? — пита тя. — Кажи ми как точно изглеждаха.
Разказвам й какво намерих в килията на Катлийн Лоулър, прибрано в кутия под стоманеното й легло. Картонче с десет петнайсетцентови марки, издадени в по-ранна ера, когато лепилото по тях и пликовете трябваше да се навлажняват с език или с гъба. Описвам писмото до Катлийн, уж написано от мен, и странните листове, които нямаше как да е купила от затворническия магазин. Някой й е изпратил марки и листове, вероятно от мое име.
После марката се появява на монитора. Широк бял плаж и чадър на червени и жълти райета на фона на висока дюна, под чайка, летяща в безоблачното небе над яркосиньото море.
31
Полунощ е. Седим и чоплим вечерята, която Бентън е прегорил, но никой не се интересува особено от храната. В момента спокойно мога да си представя, че никога вече няма да ям, тъй като всичко, което погледна, се превръща в потенциален източник на зараза и смърт.
Сосът „Болонезе“, марулята, доматите, дори виното ми напомнят, че мирното и здравословно съвместно съществуване на тази планета е шокиращо крехко. Нужно е съвсем малко, за да се причини бедствие. Разместване на тектоничните пластове в земята, предизвикващо цунами, големи разлики в температурите и влажността, причиняващи ураган или торнадо, и най-лошото от всичко — онова, което човекът може да направи.