— А откъде да знае убиецът, че са достатъчни? — пита Бентън. — Върху кого изпробваш отровата, за да си сигурен, че действа? Определено не върху себе си.
Но пък може да изпробваш отровите върху затворнички — вероятност, върху която размишлявах доста време. Директорът на затвора може да е склонен да направи това в някои случаи, ако е подтикван от нуждата си да контролира и наказва, както очевидно е при Тара Грим. Припомням си ледения й поглед, който не бе успяла да прикрие с южняшкия си чар, и очевидното й недоволство от представата, че погрешно осъдена жена, очакваща екзекуция, може да бъде освободена, както и че Катлийн Лоулър може да бъде пусната по-рано. Несъмнено Тара Грим се възмущаваше, че Джейми Бъргър се бърка в живота на затворничките и пренебрегва желанията на почитаемата им директорка, дъщеря на друг прочут директор, проектирал затвора, който тя счита за свой.
Вече не ми се струваше възможно Тара Грим да не е знаела за бележката, която ми връчи Катлийн Лоулър. Вероятно е била наясно, и не само че не й е пукало, но е сметнала срещата ми с Джейми за дар, за идеална възможност да накара някого да ми връчи плик с отровена храна. Тара знаеше от две седмици, че се каня да посетя затвора, а жената с плика знаеше, че отивам в апартамента на Джейми. Както предположи Луси, жената ме е чакала в тъмното и вероятно е останала там до сутринта, наблюдавайки силуета на жертвата си зад прозорците, очаквайки смъртта й.
Хора, преследвани, наблюдавани, шпионирани и манипулирани като марионетки от коварен и педантичен човек, отровител, който е търпелив, прецизен и студен. Не мога да си представя по-уязвими жертви, заклещени като лабораторни плъхове, особено ако човекът, работещ в затвора, е в съдружие с мозъка на зловещото проучване. Да разбереш какво действа и какво не, докато планираш много по-сериозно нападение и усъвършенстваш методите си с години.
Бари Лу Ривърс умряла внезапно, докато очаквала екзекуцията си. Рия Абърнати била намерена мъртва в килията си, просната върху клозета. При Шаная Плеймс изглеждало, че се е самоубила чрез задушаване — уж се обесила със затворническия си панталон. После — Катлийн Лоулър и Дон Кинкейд, а сега и Джейми Бъргър. И всички смъртни случаи бяха обезпокоително сходни. При аутопсията не се открило нищо, диагнозата била поставена чрез изключване. Нямало причина, поне при ранните случаи, да се подозира, че става въпрос за убийства с отрова, която не се открива при рутинните токсикологични проби.
Почти два часа през нощта е. Не помня кога за последен път съм се обаждала на генерал Бригс по това време. Винаги, когато съм го правила, е имало основателна причина. Имала съм доказателства. Луси добавя още няколко листа към разпечатката ми и аз я вземам със себе си. Влизам в спалнята и затварям вратата. Представям си как генерал Бригс грабва мобилния си телефон. Може би е във военновъздушната база в Доувър, Делауеър, главната квартира на военните съдебни лекари, където докарват загиналите в битка. Може би е в Пакистан, Афганистан или Африка. Е, надали е в космическа станция „Мир“, но все пак може да се озове на всяко място, където смъртните случаи са в юрисдикцията на федералното правителство. Знам, че Бригс определено не се нуждае от още нещо, което да го тревожи. Не се нуждае от мен и интуицията ми.
— Джон Бригс — отговаря плътният му глас.
— Кей е — казвам и му съобщавам защо се обаждам.
— Въз основа на какво? — Бях сигурна, че ще попита.
— Кратък отговор ли искаш, или по-подробен?
Облягам се на възглавниците в леглото и продължавам да преглеждам информацията, която Луси разпечата.
— Трябва да се кача на самолета за Кабул, но разполагам с няколко минути. След това няма да можеш да ме хванеш в продължение на двайсет и четири часа. Кратките отговори са ми любимите, но давай.
Разказвам му историята, започвайки с подозрителните смъртни случаи в затвора в Джорджия, за които ми съобщи Колин. После минавам на случилото се през последните двайсет и четири часа. Посочвам му очевидната тревога, че единственото потвърдено отравяне с ботулин тип А, Дон Кинкейд, навежда на мисълта за сложна система за доставяне, каквато не сме виждали преди.
— Теоретично е възможно смърт или остър пристъп, дължащ се на ботулизъм, да се прояви за два до шест часа, но обикновено става дума за дванайсет или двайсет и четири. Може да е дори цяла седмица — обяснявам.
— Защото обикновено тези случаи са вследствие на храна — отбелязва Бригс.
Продължавам да преглеждам разпечатките и разучавам образа на жената, която достави плика със суши снощи. Садистка и отровителка.