— Той ме заведе да ядем сладолед, но накрая близах нещо съвсем различно — вулгарно заявява тя. — Бях лудо влюбена в него. Чувствах се страшно развълнувана и специална, макар сега да мисля, че думата за онова, което изпитвах, не е „специално“ — добавя Катлийн и навлиза в подробности за еротичната си връзка със свещеника. — Срам. Страх. Започнах да се крия. Сега го осъзнавам. Не излизах с други деца на моята възраст, а прекарвах повечето време сама.
Ръцете й без белезници са напрегнати в скута й. Само глезените й са оковани и веригите потракват по цимента, когато си размърда нервно краката.
— Лесно е да прецениш нещата години по-късно — продължава тя. — Не можех да разкажа на никого за живота си, за лъжите, за промъкването в мотели, за обществените телефони и какви ли не други неща, за които едно малко момиченце не би трябвало да знае. Но вече не бях малко момиченце. Той ми отне това. Връзката ни продължи, докато навърших дванайсет години и той получи работа в голяма църква в Арканзас. Когато започнах връзката си с Джак, не осъзнавах, че му причинявам същото, защото бях формирана по определен начин, а пък той бе формиран по определен начин да я приеме и да я желае. И той наистина я желаеше. Но сега вече съм наясно. Нужен ми бе цял живот, за да осмисля, че не отиваме в ада, а го изграждаме върху вече излети за нас основи. Строим ада като универсален магазин.
Досега не е споменала името на свещеника. Каза само, че бил женен и имал седем деца. Считал Катлийн за духовна дъщеря, за сродна душа и помощничка. Обяснявал й колко прекрасно е, че имат свята връзка, и искал да се ожени за нея, но разводът бил грях. Не можел да изостави децата си, защото това противоречало на божието учение.
— Шибани дивотии — изрича с омраза тя.
Тигровите й очи не примигват. Красивото й навремето лице сега е остаряло и измъчено, фина паяжина от бръчки заобикаля устата, която някога е била съблазнителна. Липсват й няколко зъба.
— Разбира се, това бяха пълни глупости и той вероятно е отишъл при някое друго малко момиченце, когато започнах да си бръсна краката и да се крия от него по време на мензиса си. Фактът, че бях красива, талантлива и умна, не ми донесе нищо добро. Това е съвсем сигурно — набляга тя на думите си, сякаш е много важно да разбера, че развалината пред очите ми не е истинското й аз.
Би трябвало да си представя Катлийн Лоулър като млада и красива, мъдра, свободна и изпълнена с добри намерения, когато започва сексуалната си връзка с дванайсетгодишния Джак Филдинг в ранчо за деца с проблеми. Но това, което всъщност виждам, е разрухата, причинена от едно нарушение, довело до много следващи. Ако историята й за свещеника е вярна, той й е навредил по същия начин, по който тя е навредила на Джак, а унищожението още не е приключило и вероятно никога няма да приключи. Всички неща започват и продължават така. Едно действие, една измама. Хронична лъжа, която добива страховити пропорции, съсипва се и се унищожава живот, адът е построен, лампите в него светят и те подмамват, като онзи мотел в стихотворението, което ми изпрати Катлийн.
— Винаги съм се чудила дали животът ми щеше да премине по различен начин, ако не се бяха случили някои неща — заявява тя с тъга и негодувание. — Но може би и бездруго щях да седя тук. Може би, докато майка ми е била бременна, Господ е решил: „Това дете ще изгуби всичко. Някои трябва да са губещи, защо да не е тя.“ Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид. Виждаш го достатъчно често в моргата.
— Не съм фаталистка — отговарям.
— Е, браво на теб. Все още вярваш в надеждата — презрително процежда тя.
— Така е.
„Но не вярвам в теб“, мисля си.
Вадя простия бял плик от задния си джоб и го плъзвам по масата към нея. Тя го взема с малките си ръце с прозрачна бяла кожа, през която се показват сини вени. Нелакираните й нокти са розови и късо подрязани. Когато навежда глава, за да погледне снимката, забелязвам сивите корени в изрусената й къса коса.
— Предполагам, че тази е била направена във Флорида — казва тя, сякаш говори за повече от една снимка. — Мисля, че това отзад е гардения. А, чакай. Чакай малко — вторачва се тя в снимката. — Той е по-възрастен на тази снимка. Скорошна е, а малките бели цветчета са блатен тъжник. Наоколо има много такива. Не можеш да изминеш и една пресечка, без да ги видиш. Май е в Савана. Не Флорида, а точно тук, в Савана.
След кратка пауза тя пита с измъчен глас:
— Случайно да знаеш кой е направил снимката?