— Не знам нито кой, нито къде — отговарям.
— Искам да знам кой я е направил — настоява тя, а очите й се променят. — Ако е в Савана или някъде наоколо, а на мен така ми се струва, може би ми я показваш точно затова. Искаш да ме разстроиш.
— Нямам представа къде е била направена, нито от кого, а и не се опитвам да те разстроя — възразявам. — Просто мислех, че може да харесаш снимката.
— Може би е направена точно тук. Джак е дошъл тук с колата си, а аз не съм знаела.
Болка и гняв се долавят в гласа й.
— Когато се запознах с него, му казах колко много ще му хареса Савана. Чудесно място за живеене. Предложих му да се запише във флота, за да го настанят наблизо в новата база за подводници, която строяха в Кингс Бей. Знаеш, че вътре в себе си Джак бе скитник, човек, който трябваше да плава до екзотични части на света, или да лети и да стане следващият Линдбърг. Трябваше да се запише във флота и да обикаля света с кораби и самолети, вместо да е лекар на мъртъвци. Чудя се, кой ли му е повлиял за това?
Тя се вторачва мрачно в мен.
— Чудя се кой, по дяволите, е направил снимката и защо не съм знаела, че той е идвал тук — ледено процежда тя. — Не знам какво целиш, като ми показваш снимката и ме караш да мисля, че той е идвал тук, но не се е отбил при мен. Не, всъщност знам.
Аз самата пък се чудя къде е била Дон Кинкейд преди пет години, по времето, когато предполагам, че е била направена снимката, колко често е идвала в Савана, за да види майка си, и дали е възможно Джак да е идвал тук, за да види Дон, но да не е имал желание да посети и майка й, докато е бил в района. Сега, седнала срещу Катлийн — жената, за която съм чувала толкова много, сериозно се съмнявам, че Джак би подкарал любимия си мустанг насам или накъдето и да било, за да я посети преди пет или дори десет години. Почти невъзможно ми е да си представя, че след даден момент той може да е обичал Катлийн Лоулър и въобще да е мислил за нея. Тя е безмилостна и лишена от угризения и съчувствие към когото и да било, а десетилетията злоупотреба с наркотици, самоунищожителен живот и затвор са й се отразили пагубно. Не е била красива или чаровна от дълго, време, а това сигурно е имало значение за суетния ми заместник.
— Не знам къде е била направена снимката, а и никакви подробности — повтарям. — Просто Джак я държеше в кабинета си, а аз реших, че може да искаш копие от нея. Невинаги знаех къде се намира Джак през двайсетте години, в които работехме заедно.
Предлагам й възможност да ми даде повече информация за него.
— Джак, Джак, Джак — въздъхва тя. — Вечно се местеше. Бе тук в даден момент и изчезваше в следващия. А аз си останах в същата проклета черна дупка. Лежа тук, в една или друга килия, през по-голямата част от живота си. И всичко това е, защото те обичах, Джак.
Катлийн поглежда снимката, а после и мен. Очите й са по-скоро ледени, отколкото тъжни.
— Май не мога да остана на свобода дълго време — добавя тя, сякаш съм дошла тук, за да науча всичко за нея. — Също като всеки наркоман, който кривва от правия път. Само дето аз не криввам от правия път, а от успеха. Така и не си позволих да преуспея. И го правя, защото не ми е предопределено да успея. Точно това имах предвид, когато говорех за генетиката. Провалът е част от моята ДНК. Господ ми го е отредил. На мен и на наследниците ми. Направих с Джак онова, което бе причинено на мен, но той никога не ме обвиняваше. А сега е мъртъв. И аз все едно съм мъртва като него, защото нещата, които имат значение в живота, си имат собствено мнение. И двамата сме жертви. Може би жертви на самия Господ. Ами Дон? — продължава Катлийн. — Още от първия ден си знаех, че не е наред. Изобщо не получи шанс. Родена преждевременно, дребно същество, закачено към тръбичка в кувьоз. Или поне така ми казаха. Не видях. Така и не я прегърнах. И как такова дребосъче да се научи да се разбира с хората, след като е прекарало първите два месеца от живота си в кувьоз, а мама е била в пандиза? После дошли серия приемни родители, с които Дон не се разбирала. Накрая се приключи с двойката от Калифорния, която загинала при катастрофа. За късмет на Дон, в този момент тя вече била в Станфорд с пълна стипендия. После Харвард. И там свърши всичко.
Дон Кинкейд е била в Бъркли, а не в Станфорд, преди да се прехвърли в МТИ, а не в Харвард. Но не поправям майка й.
— Също като мен, и тя имаше невероятни възможности, но животът й свърши още преди да е започнал — казва Катлийн. — Независимо какво ще стане в съда, самият факт, че си бил заподозрян, е единственото, което хората запомнят за теб. С Дон е свършено. Не можеш да работиш като нея в секретни лаборатории, ако си бил заподозрян в престъпление.